False barrier

33

-Лиз...-повиках я щом влязох в кухнята. Тя се усмихна и ме погледна въпросително.

-Тъкмо щях да дойда при теб. - каза тя. - Да си поговорим?

-Може ли по-късно? Трябва да отида до вкъщи за да си взема някои неща. - измърморих.

-Сама?

-Да, какво толкова?

-Няма да те пусна сама по това време!

-Но аз живея отсреща!?

-И какво от това? Късно е, също така ако майка ти се появи и отново ти посегне... - тя замълча щом разбра какво точно каза. - Извинявай, скъпа.

-Няма проблем. - казах тихо.

-Ще останеш, докато майка ти се опомни! Няма да позволя ти да пострадаш заради нея! - каза тя строго. Очите ми се напълниха със сълзи. Тя се интересуваше от мен повече и от майка ми.

-Но въпреки това трябва да се прибера за малко.

-Добре... Но! Люк ще дойде с теб! - кимнах, съгласявайки се с условието ѝ. Изчаках да повика синът си и щом той се появи тръгнахме.
Той не каза нищо, докато се предвижвахме към къщата ми, което беше добре. Нямах сили да му обяснявам защо не мога да отида сама до вкъщи.

Още с влизането ни, миризмата на алкохол се рязнасяше наоколо. Бих повърнала ако вече не бях свикнала. Погледнах към Люк, а лицето му се беше изкривило с объркана гримаса.
Надявах се майка ми да бе заспала, след поредната бутилка и спокойно да си взема някои неща, без да се караме.

-Лена! - чух дрезгавият ѝ глас, идващ от хола. За жалост, все още беше будна и Люк щеше  да стане свидетел на това, което не исках да вижда. - Къде си малка уличнице?! - не смеех да помръдна , но тя някак си успя да се добере до мен. Още щом зърнах червените ѝ очи, разбрах, че не е спирала да пие с дни. Погледнах настрани, след което я игнорирах и се насочих към стълбите, водещи до стаята ми.

-Къде беше до сега? С кого? Какво правихте? Разкажи на майка си, малка кучко! - каза тя, след което се засмя. Преглътнах болката от думите ѝ, но така и не посмях да се обърна към нея. - Гледай ме в очите, когато ти говоря! - извика, след което усетих пареща болка по дясната страна на лицето си.

-Какво правиш, по дяволите?! - чух вика на Люк, след което усетих ръката му обвита около мен.

-С него ли беше? - засмя се тя, след което отново започна да се доближава до мен, но Люк ѝ попречи, заставайки пред мен.

-Не се доближавай до нея! - каза заплашително той, изглежда, че тя по някакъв начи се изплаши и отстъпи назад, връщайки се обратно върху дивана. Докато Люк ме издърпа към себе си, помагайки ми да изкача стълбите, аз все още не можех да разбера какво се случи. Тя ме удари. Отново.

-Тя... Защо не ми каза? - попита ме той, карайки ме да го погледна. Повдигнах рамене в отговор, а той седна върху леглото ми, поставяйки ръце върху лицето си. - От кога ти посяга?

-Тя не беше такава. - прошепнах тихо.

-Колко пъти те е удряла, Лена!? - повиши тона си той.

-Два. - прошепнах.

-Вземи всичко, което ти трябва! Повече няма да се върнеш тук! - каза категорично.

- Не мога да остана у вас вечно. Ще се справя сама. - оспорих. Макар всичко, което се случи, все още имах малка надежда, че тя ще се оправи и ще спре да пие. Заради мен? Но днес тя отново ми доказа, че греша.

-Защо продължаваш да говориш глупости? Как ще се справиш сама, като преди малко едва знаеше къде си? Къде ще отидеш, нямаш си никого забрави ли?!

-Благодаря, че поне теб те е грижа за мен.- отвърнах, докато няколко сълзи се спуснаха по бузите ми. Болката от удара на майка ми все още бе там, но беше нищо в сравнение с тази, която той ми причиняване с думите си.

-Не исках да кажа това, Лена!

-А какво искаше?- извиках ядосана. - Нямам си никого, Люк! Сама съм! Имам толкова проблеми, но теб не те е грижа, нали?! Ти си тук само за да бъдеш част от проблемите ми, а не за да ми помагаш.

-Проблем? Това ли съм за теб? Проблем!- извика в отговор той.

-Не, не си. - усппкоих се малко, докато сълзите все още капеха от очите ми. Поех си въздух, опитвайки да се съвзема и изтрих сълзите си. - Съжалявам.

-Аз също. Виж... Ти си част от семейството ни, както каза майка ми, но не разбираш какво значи това да бъдеш част от него. Означава, че не си сама и ние винаги ще бъдем до теб!

-Не искам толкова много от вас, Люк. Искам само един човек да бъде до мен. Дори да ме наранява постоянно. Той ще бъде тук, за мен и до мен.

-Аз... Аз съм тук, Лена. - отвърна той, след което притисна устните си в моите. Осъзнах какво се случваше за пореден път и някак си намерих сили да го спра.

-Ако след това ще съжаляваш по-добре спри. - предупредих го.

-Никога до сега не съм съжалявал. - прошепна, след което последва нов сблъсък на устните ни.