False barrier

51

Беше късно. Може би три часът след полунощ. Бях излязла от глупавата стаята преди час и половина. Люк не бе направил нищо. Не се чуваше нищо от стаята му. Преди час говорих с Лиз. Когато чу гласът ми се притесни и искаше да дойде, но я уверих, че все още не съм се съвзела от това, което се случи и всичко е наред. Почти всичко.

Все още мислех за думите на Люк. Той ревнуваше, което от една страна ме караше да мисля, че изпитва нещо към мен, но от друга... Заради глупавата му ревност за малко не го изгубих. Все още има част от мен, която се страхува и мисли за това, което можеше да се случи. Ако той беше умрял или... Затворих очите си в опит да премахна тези си мисли, но отново ги отворих. Сълзи се спуснаха по бузите ми. Знам, че всичко лошо свърши и той е добре, но защо тогава все още сърцето ми се свива?

-Всичко е наред... - чух успокояващият му глас, а след това и ръцете му обвиващи се около мен. Той ме вдигна, но аз веднага му заповядах да ме пусне долу. Едва преди няколко часа беше намушкан и се бореше за живота си, а сега се напряга. Въпреки молбите ми да ме пусне, Люк ме пусна едва след като стигнахме до болничното легло. Той седна, правейки място и на мен. Поклатих отрицателно глава, а той въздъхна.

-Не ми даваш да те нося нито да ставам от глупавото легло, поне седни до мен.

-Добре. - примирих се аз. Седнах в края на леглото макар протестите на Люк да се прилепя за него.

-Съжалявам. - каза изведнъж. Защо се извинява?

-За какво?

-Наговорих ти глупости. Ти нямаш вина за това, че онзи се опита да ме провокира. Просто... Ядосах се, когато видях походката му, а след това заяви, че неговата е нищо в сравнение с твоята, след като те е изчукал до припадък и ти е харесало. Бях бесен и не знаех какво вършех, но исках да го смачкам. - заяви Люк. - Не знаех, че ще се разстроиш толкова, от това че съм го нападнал.

-Ти не разбираш, Люк! Не съм разстроена за това, че си нападнал онзи изрод. Ядосана съм ти за това, че рискува живота си заради глупости. Ако ти се беше случило нещо още по-сериозно?

-За това ли ми се ядоса? - попита той, а аз кимнах.

-Наръгал те е с нож...

- А аз мисля, че му счупих носа, но... Заслужаваше и повече. Трябваше той да е в болница, а не аз. Дори не помня как се случи. Сборичкахме се и изведнъж се усетих лежащ на земята, а след това не помня друго.

-Но аз помня... Все още не мога да изтрия гледката от умът си.

-Трепериш... - отбеляза. - Ела при мен... - каза той и ми направи място за да легна при него.

-Люк, леглото е за теб. Имаш шевове и трябва да внимаваш, а ти сякаш правиш всичко напук. - скарах му се.

-Ти искаш да съм добре, нали? - попита той.

-Разбира се... - започнах преди да бъда прекъсната.

-Тогава не мисли повече и ми позволи да те стопля. Моля те...