False barrier

48

Докато аз всячески се опитвах да оживея и тази вечер, Люк никак не ми помагаше. През цялото време се заяждаше с Наш и даваше примери за възможното бъдеще между него и Сиера. Неща, които ние никога не бихме могли да имаме. Игнорирах болезнените му думи, но не и погледите му. Те бяха различни. Не усещах същата топлина от погледа му. Възможно ли е да не изпитва нищо към мен, вече? Ако изобщо някога е изпитвал?
Изправих се от мястото си, насочвайки се към банята. Имах нужда от минутка осамотение.
Влязох вътре и си измих лицето, опитвайки се да премахна и мисълта за Люк и Сиера, държащи малко бебе.
Защо всичко трябва да бъде толкова сложно? Изсуших лицето си и излязох, блъскайки се в някого. Разбира се, това трябваше да бъде Люк.

-Добре ли си? - попита ме той, с не скрита забава. Беше му забавно как се разпадам на малки парчета, само от думите му?

-Трябва ли да бъда? - отговорих на въпроса с въпрос.

-Плакала ли си? Заради мен?

-Светът не се върти около теб Лукас. - измърморих и тъкмо щях да се върна при останалите, когато ръката му ме спря,  притискайки ме към стената. Тялото му се долепи до моето, карайки дишането ми да се учести заедно с ритъма на сърцето ми. Караше ме да се чувствам слаба, а мразех да му го показвам, защото се възползваше от мен.

-Ако те завъртя, то тогава светът ще се завърти около мен. - каза той, поставяйки бърза целувка върху устните ми, след което ме пусна, връщайки се при останалите. Какво се случи току-що?

Върнах се при останалите, които продължиха да си говорят за най-различни теми. Вечерта най-накрая беше към своят край и гостите, които Люк толкова ненавиждаше си тръгваха. Майката на Наш си тръгна преди него, защото бяха дошли по отделно, а Лиз искаше да се опознаем с него. Общо взето той не спря да говори, а аз не го слушах през цялото време. Поне докато не ме целуна. Бях принудена да го сритам в слабините за да се опомни. След това той си тръгна, а аз не си направих труда да го изпратя. Наблюдавах през прозорецът как излиза и се насочва към колата си, понакуцвайки. Усмихнах се. Така му се пада. Тъкмо щях да се сгуша в топлото легло на най-добрият ми приятел, когато забелязах Люк. Той му каза нещо и започнаха разговор.

След няколко минути изглеждаха така сякаш се карат, а след това и двамата насочиха погледа си към прозорецът, а именно към мен. Отстъпих няколко крачки назад, така че те да не ме забележат, но мисля че вече беше късно и ме бяха видяли. Реших, че каквото и да правят този път не трябва да се меся, за да не ядосам Люк, отново. Върнах се в леглото и почти бях заспала, когато чух вик.
Изправих се бързо и се огледах. Единственото което видях в тъмното беше също току-що събудилият се Майки. Бързо излязохме от стаята, насочвайки се към източника на виковете. Мисля, че беше Лиз. Тя крещеше за помощ. Когато не я намерихме в къщата излязохме на двора. Тя беше там и плачеше. Молеше се за помощ и се опитваше да събуди момчето паднало на земята и цялото в кръв. Мига, в който видях момчето се разсъних, а дъхът ми секна. Люк?