False barrier

34

Майки беше отдавна заспал, докато аз все още не можех да мигна. Не знам дали беше заради майка ми или заради Люк. Останах изненадана, когато ми каза, че никога не е съжалявал за целувките ни.
Но защо тогава ме караше да съжалявам, наричайки ме грешка?
Мислите ми бяха прекъснати от силуета, нахлуващ в стаята.

-Люк? - прошепнах за да се уверя, че и този път е той.

-От плът и кръв. - отвърна той, карайки ме да се усмихна. - Има ли място за мен? - попита, намествайки се върху леглото.

-Отново ли Сиера е заела леглото ти?

-Не, този път реших да дойда без причина.

-Защо?

-Харесва ми да спя до теб. Да те усещам в прегръдките си.-каза тихо, обвивайки ръцете си около мен.

-Объркваш ме, знаеш ли?

-Обърквам те? Аз? Ти ме объркваш, а понякога побъркваш, Лена! Когато се усмихнеш с наивната си усмивка или когато ме погледнеш в очите... Някак си забравям как се диша.

-Защо ми казваш всичко това, като преди време твърдеше, че... -успях да  затворя устата си на време. Наистина ли, щях да му призная, че съм подслушвала него и гаджето му?

-Какво твърдях?

-Няма значение. Спи ми се, заспивай и ти. - опитах се да сменя темата, но за жалост неуспешно.

-Кажи ми... - каза той, притискайки ме още повече към себе си.

-Не е нищо важно.

-Лена... Искам да чуя, какво искаше да ми кажеш! - каза той, след което усетих меките му и топли устни върху врата си. Опитвах се да не издавам никакви звуци, но действията му ме побъркваха.

-Л-Люк. - прошепнах тихо, докато устните му, продължаваха да атакуват кожата на врата ми.- Ще събудиш Майк.

-Не мисля, че точно аз ще го събудя. - усещах усмивката му, докато устните му започваха да слизат към гърдите ми. - Мога да спра... Но не мисля, че го искаш.

-И-искам го.

-Какво искаш, Лена?

-Целуни ме.-прошепнах, след което той най-накрая разби устните си в моите. Заради глупавия недостиг на въздух се наложи да се отделим един от друг, след няколко секунди.

-Сега, искам да чуя, какво е казала глупавата ми уста. - прошепна той, опитвайки се да не събуди спящият си брат.

-Вече няма значение.

-Но ти все още мислиш за това, значи има някакво значение. - отвърна Люк.

-Не искам да говорим за това. - промърморих и се обърнах с лице към него.

-Пак ли ще мълчиш без да ми кажеш нищо? Както направи с това за майка ти.

-Майка ми е мой проблем, а не твой. Нямаше нужда да ти казвам каквото и да е за нея. - раздразних се от думите му. Говори така, сякаш майка ми е най-големият ми проблем. А той, а Сиера? Какво прави тук ако все още е с нея?

-Просто ми кажи, Лена! Какво съм ти казал? Знам, че преди казвах какви ли не глупости за да те отдалеча от себе си, но искам да разбера какво съм казал толкова, че все още да те наранява.

-Ти не го каза на мен.

-Тоест?

-Веднъж чух разговорът между теб и Сиера, съвсем случайно. Ти се опитваше да я задържиш до себе си, докато тя те нападаше, че изпитваш нещо към мен. - казах, а от негова страна получих само мълчание. - Ти каза, че сме от различни светове и беше напълно сигурен в това. Накара ме да мисля, че е така. Че не сме един за друг и аз винаги ще бъда едно нищожество в твоите очи. - признах му, докато той все още мълчеше. Явно и сега не знача нещо за него. - Защо мълчиш? Не бяха ли това думите ти?

-Лена...аз. Не знам защо го казах тогава. - измърмори той, след което ме прегърна, полагайки главата си на рамото ми.

-А сега? Не го ли мислиш все още?

-Не. - отвърна, но не беше точният отговор за мен.

-Не си сигурен.

-Сигурен съм. Преди мислех по грешен начин и вършех глупости, за които съжалявах. Но противно на тогава, сега съм решен да правя това, което искам.

-Какво?

-Огледай се. Тук съм, а ти си в прегръдките ми. Какво повече ми трябва?