False barrier

43

Повечето вече бяхме пияни и не знаехме какво вършим. Включително аз и Майки.
Бях останала сама, заедно със Сиера и Люк, които вече се бяха разгорещили доста. От както сме в този клуб разбрах едно.

Единствената им цел е да ме смазват психически. През цялото време Люк е целял да ме унижава. Дори това с Калъм преди час. Направи го за да не бъда щастлива дори за малко.

Изправих се от мястото си, но краката ми сякаш бяха омекнали. Засмях се на поредното нещо, с което не съм успяла да се справя. Някак си успях да се изправя без да падна обратно.
Взех нещата си без да поглеждам към влюбената двойка и се огледах за Майк. Намерих го, не далеч от мен. Говореше с едно момиче и изглежда се забавляваха. Може би не трябва да му преча. Не сега.

Промених посоката си, насочвайки се към изхода. Преди да бях успяла, да се ориентирам някой хвана ръката ми.

-Здравей, сладка! Мен ли търсиш? - попита Аштън, придърпвайки ме към себе си.

-Пусни ме. - измърморих, опитвайки да се измъкна. - Аштън, остави ме!

-Защо? Защо не ме обичаш, Лена!? - започна да крещи той, щом осъзна, че не желая да ме докосва. Две момичета, които се намираха близо до нас се обърнаха към него заради виковете му.

-Не искам да говорим сега. - отвърнах щом всички около мен започна да се върти.

-Не сега? А кога? Кога, по дяволите, ще видиш че съм тук? Кога ще спреш да бъдеш такава егоистка!?

-Егоистка? - повторих думите му аз. - Ти шегуваш ли се с мен? Аз ли съм егоистка!? Ти си човека, който не спира с опитите да ми съсипе живота! Ти и скъпия ти приятел! И знаеш ли какво? Писна ми! Омръзна ми все аз да се разкъсвам и да страдам. Повече не ме търсете! - извиках в отговор, напускайки клуба. Едва когато излязох успях да си поема въздух и позволих на сълзите да се стекът по лицето ми, разтичайки и малкото грим, който носех.

-Лена? - извика някой зад мен, но дори без да се обръщах, знаех, че това е той. Моят проблем. - Добре ли си?

-Остави ме! - отвърнах му и се насочих към спирката. Исках да се прибера час по-скоро, но явно вселената и днес не бе на моя страна. Докато вървях се спънах и паднах, но този път вече нямах надежда, че ще успея да се изправя. Усещах тялото си толкова тежко. Сякаш не бе мое. Мислите ми се бяха разпръснали навсякъде, причинявайки ми главоболие.

-Всичко е наред. - каза Люк, докато ръцете му се обвиваха около тялото ми. Не знам защо, но се разплаках. Защо се чувствах толкова слаба покрай него? Защо продължаваше да ме лъже, че всичко е наред и защо продължавах да му вярвам, връзвайки се на игричките му, които винаги ме нараняват!?