Изслушай ме, за да ти кажа

.

Риташ и удряш,
в опитите си да се избавиш.
Яд събиран,
лъжи скривани под къпищата книги,
яростта обладава,
докато не види творението си да преобладава
сред същинската пищност на века.
Творение. Поне създадено с ръцете на живота.
С ръцете на онази. На онази, към която всички се стремим.
Поне така привидно.
Въпреки всичките онези, които скачат, падат, удрят и тъжат,
в идеята си да достигнат.
Но тя е толкос проста,
и елементарна.
Че не би могла да понесе такъв стремеж.
Отдаденост всецяла.
И труд непроменен.
Защото добротата славата не иска.
И от ръцете ти не писка,
да я пуснеш и оставиш.
Защото добротата в себе си кодира,
смисъла на целия нормално - ненормален, живот.
Защото добротата не прощава на онези, готови да не подадат ръка.
Тя елементарно си витае
по коридорите на салона,
и не ще питае
тежки мисли, удрящи се право в мътните усои.

Очите притежават усет.