Изслушай ме, за да ти кажа

.

На смъртен одър да лежиш.
Душата бавно си отлита.
Обладан от тъмно усещане, да спиш...

На сън не пееш.
На сън си ням.
На сън духа ти е само плам.
Ни' го виждаш как излиза.
И отдалеч само поглед всича.
Пуска твоите ръце, колко нежно ги облиза..
Как сковано се отпусна
на течението на бриза.
Защо го знам и го сънувам.
Как умирам ден след ден,
и нощ след нощ.
После с едничкото сърце,
отново с цялата си мощ,
мисълта за всяко хорско или светско кътче
мятам в подпалената пещ.
В посока незнайна газиш ти,
през гори и павета,
даже добри хора само с поглед обгори,
за да достигнеш висотата.
До райска градина и широки кръгозори.
Ей, така се приземи.
Отвъд всякакви стени.
Настани се кротко над земята.
И се остави на смъртта.

Но защо си още жива,
като  умираш ден след ден,
и нощ след нощ.
Как си жената под безкрая.
На тая дивна площ.
Само площ и нищо друго.
Или само плът, не зная.