Подчинява на символи - мними,
сами по себе си познати,
толкова невидими...
Побърква се, дори се моли,
на Господ, Бога,
Помогни ми!
Отдели ме отвъд мен самата,
да не гледам реалността - в зората,
да не почувствам болката - в тълпата,
да не се препъна в слепотата
на собствените си очи.
Които тя нарече: повече от сапфирени.
Остави да падна долу, тежко, непрогледно.
Да троша умове и прегради,
а след това отново да се озова
в собствен парадокс.
Див и неподправен.
Сякаш все едно и също,
и пак забравян.
Трудно се живее в тъжен блян
и в романтика, засмян.
В яд, чувстваш безконтролно,
без да спиш,
толкова насериозно,
и в нито един миг да не успееш да се потопиш.
