Изслушай ме, за да ти кажа

.

И тук стигаш до края,
без да искаш, просто стигаш.
И какво ще кажеш?
Стоиш. Вгледан в началото на края.
На своя край. Все такъв безличен.
Както пред останалите.
И искаш да кажеш.
Да споделиш.
Да бъдеш себе си поне за малко.
Да се чувстваш жив.
Тук. Сега.
И политаш пак натам.
Натам, където истина не се изисква,
а лъжата страници прелиства,
на тетрадки хиляди, поеми,
писани за живите трагедии.
Как да удариш по ръба,
все така окъпан в сълзи.
На дъното стои едно.
И без това опорочено.
Пак окървавено.
От свойта сила.

Единствена.