Изслушай ме, за да ти кажа

.

Развой на две събития, забулено в мними лица.
Мълчаливи, сякаш умрели, покрити под тор и земя.
Същинска свобода на тяло и душа,
простира се отвъд Вселена, пространство,
без да изпитва каквито и да е огризения.

Поезията на вечния мир
изгаря отвътре, как обичам
без облекло и обувки нощен ден да изгрява,
на свойствен пир да се отдава.

Ниско долу, в утробите на тихия свят,
дъх поемаш, за да не се превърнеш в техен роб.
Отпускаш глава, очите притваряш,
леко, плавно, в единство от ненасита,
а живота не пита!

Устните пеят, завеси се спускат,
ръцете подаваш и поне една звезда
дано успееш да притежаваш.

Къде си виждала тържище на светлина,
да те поглъща така...
Може би сред хора, направени от тъга
или измежду такива,
превръщащи се в пара от огнена горещина.

Не си ти, щом пишеш на хартия.
Не си ти, когато започнеш да се чувстваш сякаш от емоции - прогнила.
Не може да си ти, щом пожелаеш закрила
от някоя дива, мила,
щастлива,
и все още, себе си неопределила.

Не си ти, бягайки с думите срещу страшна непреодолима стихия.