Изслушай ме, за да ти кажа

.

Гледаш как слънцето се свива, от капака на старата, вече прогнила кола,
разположена на дивата нива,
където обикновено се чувстваш страшно унила,
заровена в мирна тишина и
погълната от зверска самота.
Животът не брои смъртта.
Не спира, а препуска.
Като главозамайваща вихрушка
помита и къщи, и дървета.
И оставя на саморазруха
едни голи бели полета -
докато не съзнаеш, че е по - хубав,
когато го погледнеш, легнал по гръб
на леденостудените улични павета.

Бе спряло и не дишаш.