Като мислен спътник брoди тя,
под небето звездно и над спящата земя.
Един тъжен плам се стели
като нежна пелена върху ми.
Изгубена сред рая на копнежи,
вътре в нея е тъма.
Слаба, тежка, непрогледна,
живот в измама
живее тя.
Прости, неразбрани мисли -
в пустошта.
Разкъсван страшния поет,
от словото страстно,
от живота - без плет.
Разкъсван между думите бясно,
а хората сред него топят се като лед...
Лед.
Обречен на сива агония
да стиска зъби, и мълчи.
Отлъчен, зад завеси и бурета
да казва нелепи истини...
Истини.
Но кой, за Бога, иска от мене да вземе
сивотата на деня
и в радостта от тъмнината простовато да дреме.
Като да бъде погребан приживе,
във гроб отворен -
сянката диво реве,
за да изцеди дъх последен..
