Изслушай ме, за да ти кажа

.

Очакваш го да те прегърне,
и мисли необратими да преобърне,
за едната светлина, за идеала,
вкъщи да се прибере и
пред блясък да се озове.
Не. Толкова просто не би могло да се осъществи,
тъй спонтанно щастие да те озари.
Звучи странно, под звука на тишината да стоиш,
но всъщност всички ние за това пак тръпнем.
Точно под звука на тишината да стоим,
и да мълчим,
и съществото да почива.
Под безкрая на нощта,
под необятността на стихията.
Кой ще продължи да диктува,
и кой над Ада да пирува,
кой със усмивка ще просъществува
и кой пак над злия кос ще умува?
Ще се наложи ли пак себе си да крия,
за да опазя и единствената чиста хартия.
Над нея да пиша,
върху нея да изливам,
под нея да почиствам.

Пределно неясно....