Очи в мрака

Part 2

2

   Виктория Дийн, непълнолетна хубавица с прекрасни зелени очи и меко-кестенява коса. Всеки неин кичур имаше собствено мнение, какъв нюанс трябваше да бъде. Очи, които всеки гледаше дълго, пленен от красотата и яркостта им. Сякаш се променяха всеки път, щом ги погледнеш. Сякаш самия нюанс можеше да ти подскаже, кои етап на деня е в момента. Вечер бяха толкова тъмни, подобно на листата на роза. Сутрин, по изгрев слънце, можеше да ги наблюдаваш, поели светлината на бледа топола.

   Всяка вечер, тази красавица закъсняваше, както би направило всяко момиче на нейните години. И когато родителите й се опитаха да й се скарат, тя тръшваше вратата на стаята си. Нима това също не е типично за тези възраст. Без значение статуса ти в училищното общество, ти имаш сходства с останалите. Нима има младеж, които да е разбрах от родителите си. Има другите имат идеални отношения със семейството си. Пропастта между поколенията съществува, колкото и малка да е тя. И тази вечер бе същото, но не съвсем.

   Когато Вик се прибра, тя беше тъжна и унила. Защо никога не й вървеше в любовта? Вече бившото й гадже я заряза, защото тя не се съгласи да му отиде на гости. Гейб беше толкова мил и добър, но пък имаше определени желания. Задължения, които Виктория не подозираше, че има. Предишното момче, Анди й изневери, опитвайки се да прехвърли вината в нейното отчуждение. Това беше употребената от него дума, но никак не беше точна в тяхната ситуация. Не можеш да кажеш, че момичето е отчуждено, защото отказва да ти даде зеления флаг. Не и ако очевидно липсва нещо друго, някъде другаде. А на по-предишното, тя сама би шута. Чарли беше най-обсебващото същество, с което някой беше се срещал. Не можеш да вдигаш скандал на приятелката си, защото родителите й очакват от нея да се прибере навреме.

   Всеки би казал, че тя има прекалено лош вкус за тези неща и не можеше да преценя. Но не беше съвсем така, всеки от тях в началото изглеждаше напълно нормален. Чарли, въпреки всичко беше невероятен мечтател. Обожаваше да говори с него по телефона, наблюдавайки звездите. Речника на Анди пък беше толкова голям и разнообразен. Можеше да рецитира с невероятна интонация, а гласът му оставаше с мислите й дълго след това. Но Гейб, той успя да задържи маската си много по-дълго от останалите. Мил, внимателен, както всеки друг преди него. И както всеки друг, той беше хлапе, искащо своите пет минути слава. Искаше тя да е лудо влюбена в него, хипнотизирана от неговия хормонен парад.

   С две думи, тя се прибра сърдита и веднага се мушна в стаята си. Не искаше да разговаря, не искаше да се държи изкуствено. Родителите винаги се притесняваха, когато детето им страда. Тя не искаше да се безпокоят за нея. Не и заради нещо толкова... така не зряло. Предпочиташе да се наспи и да е напълно готова за работа следващия ден. Антикварни стоки и късчета история "Винтидж".

   На момиче на нейните години, не е позволено да работи. Но не и когато семейството ти има магазин. Дори и да е специализиран, когато мине проверка, можеш да се спасиш. НО Вики наистина работеше там. Когато някой я попиташе защо, тя се оправдаваше с пари, но истината беше друга. Момичето обичаше аромата на старо дърво, прах и история. Като произнасяме история, това не значи предмета в училище, по които едва мина годината. Историята не означаваше само един предмет. Тя беше всичко онова, което някога е било и никога повече няма да бъде.

   Като тетрадката ти от първи клас, която откриваш 20 години по-късно. Като снимка, правена отдавна, уловила щастлив спомен. Носталгия, топлото усещане, че сякаш отново можеш да докоснеш един отминал миг. С антиките това чувство е умножено многократно. Много преди теб, някой е докосвал тази книга. Пръсти, докосвали страниците, преди ти още да си съществувал. Умове, впримчени в думите, преди дори да си можел да го направиш ти. Историята е много повече от минало, много повече от само един спомен на една личност. С този химикал, някой някога е подписал най-важното нещо в живота си. Тази рокля е била носена в деня, когато дамата се е запознала с човека на живота си. Хиляди разкази, оставили отпечатъка си в неодушевен предмет. Само ако можеха да говорят, колко ли нови приключения щяха да се разкрият пред новия им собственик.