Очи в мрака

Part 9

9

   С помощта на чаша горещо какао, ароматизирано с няколко капки ром, тя отново заспа. Неспокоен сън, пълен със сенките на неодушевени предмети. Сякаш беше сляпа в съня си, сякаш никога не е имала очи. Луташе се и чуваше гласовете на приятели и познати, но не виждаше нищо. Мрак, само и единствено мрак. Събуди се отново обляна в пот и задъхана. Беше спала още три часа, което сега й поднесе силно главоболие. Слепоочията й пулсираха с всеки удар на сърцето й. Колкото повече се движеше, толкова по-силно главоболието ставаше.

   Бавно се надигна, облягайки глава на ръката си през цялото време. Искаше да провери пощата си, а чак след това можеше да потърси някакво хапче. Каквото и да е, стига да намали малко усещането. Винаги завършваше така, когато тя се захване с ново проучване. Обещаваше, че няма да прекалява, но никога не спираше достатъчно скоро. Като книгата, на която си казваш, че ще прочетеш само още една страница. Като сериала, на когото смяташ да изгледаш само още един епизод. Само още една цигара, само още една минутка...

   Имаше писмо, а името на получателя беше вече известно. М.М Мартин. Тройка М, затова го беше запомнила. Лудия учен, които й казваше да стои далеч.

"Госпожице,

Зная, че писмото ми вероятно ви се е сторило налудничево. Напълно ви разбирам, не ви виня, че не вярвате на луд учен. Зная, че съм луд, но имам причина. Моля ви, не следвайте стъпките ми. Тревогата ви, че това е само шега е грешна.

Не е шега, Дневника е истина.

Не е шега, той също е истина.

Не е шега, стойте далеч от него.

Не е шега. Не е шега. Не е шега.

МММ"

   Виктория стоя няколко минути, зачетена в редовете. Не е шега, не е шега. Да, на нея също не й беше смешно. Със същите думи в ума си, тя се насочи към аптечката в банята. Кое по-точно обаче не беше шегата. Съня, писмото му, звучащо дори по-лудо от предишното. Пишеше й отново, въпреки всичко. Може би това трябваше да я притесни, може би трябваше да вземе предупреждението на сериозно. Не е шега. Нима той вярваше в това. И нима самата тя не бе повярвала в съня, появяващ се отново и отново в спомените й. Очите не са шега... мрака не е шега...

   На светлината на новия ден, тя все пак мислеше по-трезво. Мъж, отдал се твърде много на проучванията си. Мъж, довел себе си до ръба на лудостта. Не е шега, но не беше и истина. Чудовища има само в уморения ум, в развинтеното въображение. Сънищата си остават сънища. Света не е толкова тайнствен, колкото ни се иска. Дори не можеше да оправдае параноята си от предишната вечер. Сега, когато слънцето я наблюдаваше, тя можеше да премисли всичко спокойно. Може би наистина правеше твърде много, бързаше твърде отчаяно. Днешния ден, тя трябваше да се отдели от това. Има време, историята вече е била настояще и няма да избяга. Историята винаги си е една и също. Промени можеш да направиш само в бъдещето си. Дневника на Ссей щеше да почака един ден. А тя трябваше да си даде почивка.

   Пролетната ваканция почти се беше скрила, а тя не бе свършила нищо от плануваното. Да подреди стаята си, откривайки всички самотни чорапи. Да освободи стола си от теглото на толкова много блузи и панталони. Да внесе ред в рафтовете, която отдавна молеха за почистване. Да завърши есето, което отлагаше от началото на ваканцията им. Цял списък с неща, които тя все отлагаше. Толкова лесно беше да се зарови в нов проект, когато имаш неща, които искаш да отместиш. Също така трябваше да заличи спомените от последните два месеца.

   Когато прекратиш отношенията си с някого, сякаш всичко престава да бъде. Местата, където се ходили, снимките, които сте направили. Тя задължително трябваше да бъдат премахнати, заедно с отношенията помежду ви. Подаръците заслужаваха да бъде изхвърлени или счупени. Не защото вече не ги исках, не защото вече не са хубави... защото носят спомени. Късчета история, която не е достатъчно значима, че да я помниш. Малкия ключодържател, които трябваше да се раздели с ключовете й. Глупавата гумичка, която тя така и не му върна. Времето щеше да погълне спомена, както черния чувал поглъщаше предметите.