Очи в мрака

Part 11

11

   Нощта нито един от двамата не спа добре. Картър не спря да се притеснява за студа, които постоянно усещаше. Всичко в него се опитваше да го убеди, че това не е нищо специално... но ума му нашепваше друго. Ума му повтаряше, че това е Сянката. Но как точно беше направил магията си. Никой така и не бе разбрал за нея и единственият отговор, беше в този дневник. Дневника, който не успя да прочете до края. Може би беше, но нито една дума не изплуваше в ума му. Винаги се е гордеел с паметта си, а сега тя му играеше толкова груба шега.

   Той бе повярвал преди няколко години, когато в ръцете му се оказа прокълнат предмет. Малко джобно ножче, което преследваше всеки свои собственик. Също като Виктория сега, той не повярва. Провери миналото на предмета и все пак не повярва. Шестима собственика, като изключим настоящия. Шестима трупа, ако включим сегашния собственик. Първия притежател е бил наръган точно с него, минути преди да се отправи на бойното поле. Лейтенант, участвал в първата световна война. Ножчето е намерено от негов подчинен, който месец по-късно умира от кръвоизлив. Прободна рана в областта на стомаха. Съпругата поверява вещите на сина им, които скоро след това пада върху него. Следващия собственик е наръган от съпругата си, открила за неговите прегрешения. А неговия приятел, човека, показал му ножа. Шон беше сполетян от злощастен инцидент, дни след срещата им.

   От години не се беше сещал за приятеля си. Ножчето така и не беше намерено след катастрофата и той не го потърси. Мисълта, че всичко това наистина може да се окаже истина го плашеше. И сега отново имаше непозната територия пред себе си. Още един предмет, сеещ студ около себе си. Трябваше да открие всичко, което можеше за дневника. Трябваше да разбере, кои го беше предоставил на търга. Трябваше да говори с всеки, докоснал се до него. Не заради себе си, заради нея.

   Виктория напълно спокойно си бе легнала в леглото, но съня отказваше да дойде при нея. Тя стоеше с широко отворени очи и виждаше онези две червени зеници пред себе си. Виждали ли сте кърваво червена луна? Навярно още помните онова злокобно усещане, когато осъзнаете цвета й. Топката, която се затиква в гърлото ти. Прекалено силното забиване на сърцето ти, миг преди да си помислиш, че то ще се пръсне. Младото момиче се чувстваше точно така в момента. Вече не беше светло навън, призраците се завръщат вечер. Паниката в сърцето й напираше, бореща се със здравия разум. Но тя все пак бе толкова млада. Не можеше да предвижда нещата, не знаеше как да гадае случайностите... как да ги различава от съдбата... не знаеше, че нейната съдба отдавна бе определена. Усещаше, че нещо се задава, нещо започваше, а тя не можеше да го определи.