Очи в мрака

Part 51

51

   Той не бе успял да я допусне. Беше се опитал, но не бе успял. Вики не му беше ядосана, не му беше сърдита. Просто не може да понесе разочарованието, което я заля в този миг. Точно започнала да го опознава, той се беше отдръпнал от нея. Но не точно, нали? Той беше започнал да се държи различно, без дори самата тя да го осъзнава. Когато го беше усетила за първи път, тази сутрин ли? Разбира се, че не. Той се държеше така от по-дълго. Не разбираше какво се беше променило, защо той изведнъж стана студен. Вчера беше същия, какъвто тя го помнеше в съня си. Гласът, които преди я бе заговорил, като че ли се бе върнал. А може би просто й се струваше. Нямаше откъде да знае със сигурност каквото и да е. Не и докато той не започне да говори с нея. Без да е сигурна къде точно отива, тя наметна палтото си и излезе, оставяйки го сам. Знаеше, че не трябва да реагира толкова рязко. Осъзнаваше, че сама се отдалечава от него, но какво друго можеше да направи. Нямаше силата да се бори повече със неговите собствени страхове. Не можеше да му помогне, когато той не търси помощ. Отново я беше отблъснал, а сърцето й нямаше да го понесе пак. Беше опитала за последно, нямаше повече опити, нямаше толкова сила.

   Замисли се, колко ли неща крие от нея той. Какво ли точно премълчава и защо. Поне вече беше сигурна, че има нещо, че не е нейната параноя. Дали щеше тази тишина да го отдалечи повече от това? Можеше ли нейната настоятелност и неговата не сигурност да сложат края на всичко. Не, тяхната любов беше по-силна от това. Или поне се молеше да е така.

   Седнала на студения цимент, се загледа в хората, минаващи около нея. Всеки бързаше за някъде, всеки затворен в своя собствен свят. Все още бе ранен следобед, но пак беше хладно. Може би дори щеше накрая да завали. Забързани минувачи, никой не забелязваше унилото младо момиче, седнало на студения циментов зид. Всеки имаше своите собствени проблеми, никой нямаше място за чужди в сърцето си. Но и Вики не го искаше. Не търсеше ничия съпричастност, не се нуждаеше от чуждо съжаление и клиширани съвети.

 - И това, ако не е най- известното момиче в училище?- чу се весел глас отстрани.

   Вики побърза да се обърне, скривайки всяка следа от мрак на лицето си. Пред нея стоеше усмихнато момиче с големи сиви очи. Това беше мило момиче, което преди беше в нейния клас. Вики се усмихна едва, заговаряйки я дружелюбно: