Очи в мрака

Part 53

53

   Думите му накараха момичето да настръхне. Дори и да не знаеше какво точно означава това, дори и да не разбираше. Усети, как всяко косъмче по тялото й застана в изправена позиция. Срещна очите му и бавно понечи да каже нещо. Но думите не излизаха от устата й, тя не можеше да възпроизведе нито един звук. Ръцете й леко затрепериха, а тя впери поглед в кутията, лежаща в скута й, където до преди миг беше Ссей. Ръцете му захлупиха нейните, докато той я подканваше да отвори капака.

- К-какво ще се случи?- несигурно продължи тя.

- Сянката ми ще излезе и ще потърси мястото си. Няма да усетиш нищо. Ти просто ще я пуснеш.- усмихна се той, опитвайки се да я предразположи.

- А ти?- очите й се разшириха при мисълта.

- Не знам. Ще ми е за първи път.- пошегува се той, но това не помогна.

- Заради нея ли се държиш по-странно последно време. Тя ли ти влияе? Променя те?

- Не се дър...

- Ссей!- строго го погледна момичето, не търпящо подобни измъквания от негова страна.

- Откакто я изровихме, сънувам.- въздъхна той.

- Това те изнервя последно време, нали? Постоянно си на нокти.

- Не. Това няма нищо общо.

- Тогава?- преглътна тя тежко.

- Наследника...- сведе очи към кутията Уефехес.- Сънувам го...Хайде.

   Вики кимна, затваряйки очи. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, след което отново погледна към кутията. Време беше да вдигне капака. Бавно прокара длан по него, стигайки до ключалката. Ссей я беше отключил, сега тя трябваше само да я отвори. Но се страхуваше. Искаше да го попита, какво ще стане, но нямаше смисъл. Той също не знаеше. Стиснала силно устни, тя рязко отвори кутията. Беше готова за болка, за вик от Ссей, за светлина и още много. А нищо не се случи. Отвори, виждайки нещо черно на дъното. Докато мигне веднъж, кутията беше празна. Нищо не се случваше, абсолютно нищо. Когато Ссей сложи пръстена, бе изпитал огромна болка, а сега нищо. Едно пълно нищо. Объркано вдигна очи към половинката си, които все още наблюдаваше кутията. Постепенно, тя осъзна, че той не мига, той се бе втренчил и дори не мигаше. Ръцете му бяха отпуснати, а погледа празен. Стоеше като восъчна статуя, без да помръдва. Колкото по-дълго го наблюдаваше, толкова по-силно се притесняваше: