Очи в мрака

Part 7

7

- Вик?- чу се гласът на Картър, каращ я да подскочи и да отвори очи.

   Момичето бързо се огледа, но това, което виждаше пред себе си бяха очите. Запечатали се от вътрешната страна на клепачите й и се появяваха всеки път, когато тя събере клепачи. Очи със кърваво червен или огнен оттенък. Сякаш кръвта беше бензин, които се бе подпалил. Очи, които сякаш бяха прогорени в ретината й и заплашваха да останат там завинаги.

   Опитваше се да убеди себе си, че това е било просто един сън, че всичко е било нереално, просто плод на въображението й. Но тези очи, толкова истински, сякаш наистина ги бе видяла. Сърцето й прескачаше като лудо, опитваше се да изскочи от гърдите й. А кожата й беше настръхнала, точно както в съня. Тъпанчетата пулсираха. Студена пот бе напоила челото й.

- Добре ли си, малката?- изплашено попита чичото, гледайки я притеснено.

- А-аз... да... просто сънувах... нещо.- смотолеви тя с глас, сякаш е далеч от това място и този разговор.- Кошмар.. просто кошмар.

- Намери ли нещо полезно?- усмихна се мъжа, очевидно сменяйки темата.

- Нищичко.- Виктория поклати глава притеснено и въздъхна едва.- Никой нищо не знае или всички премълчават. Не знам, чичо, обърках се вече. Започвам да си мисля, че всичко това е шега, може би фалшификат.

   Девойката замълча и отново започна да прелиства надрасканите не разбираеми бележки. Нещо се губеше в проклетия превод. Сякаш подобна дума не съществуваше изобщо. 'Сайях', пет букви, а толкова голяма главо-блъсканица. Пет, само пет букви, отговарящи на много й въпроси, водещи към сто допълнителни. Подпря глава на ръката си и отново притвори очи.

   И ето ги, две червени сияния се появиха в мрака пред нея. Гледащи я директно, без да се отклонят, без да примигат. Нечовешки, неестествени, ужасяващи. Кървавото червено вече избледняваше, но все още се различаваха перфектно. От огнено, сега окото приличаше по-скоро на повехнал розов цвят, но тя можеше да си спомни тяхното влияние над психиката й. Изплашено отвори широко очи, опитвайки се да мига по-рядко. Държеше насила клепачите си отворени, защото страха от тези очи все още лазеше по кожата й, карайки я да потрепва. Що за сън оставаше такъв отпечатък в реалността.

- Вики, отваряла ли си някъде?- изведнъж попита Картър.

- Дойде един клиент, но само толкова.- безразлично му отговори девойката.

- Прозорец? Нещо отзад?- продължи да настоява собственика.

- Не!- натърти тя, все още изнервена.- Защо питаш?

- Не знам. Може би защото е студено. Дяволски студено.

- Ми... не помня да съм отваряла нещо, но ще проверя...

   Момичето стана и огледа наоколо, огледа всеки един прозорец и врата. Трите витрини бяха здраво залостени. Всяка от стаите отзад също бяха затворени. Задната врата, която наричаха служебен вход. Малкото прозорче в тоалетната на долния етаж. И все пак се оказа права. Нямаше нищо отворено, нямаше нито една пролука. Климатика беше изключен и дори украсен с малка паяжина за камуфлаж. Нямаше откъде да влезе студ. Може би затова трепереше все още, просто беше студено.

- Дявол да го вземе! Отвън все едно е на друг континент! - ахна мъжа, отваряйки широко вратата.