Очи в мрака

Part 6

|| глава

ОЧИТЕ

6

- Вииик...тоооо....рииииия...- тихо нашепваше някой в ухото й с тих и призрачен глас.- Виииктооориииия

   Гласът беше непознат, тих и студен. Но момичето го чуваше в съня си. "Вииик...тоооо....рииииия....". Беше толкова тъмно, нищо не се виждаше, само мрак. Тя се оглеждаше, търсейки кои я зове, но не можеше да види нищо. Присвиваше очи в нищото, но там нямаше грам светлина. Сякаш бе погълната от празнотата, която съществуваше извън времето и пространството. Нищо друго, нищичко.

- Вииик...тоооо....рииииия.....- гласът караше цялото й същество да настръхне.

   Вики продължаваше да се взира, но около нея нямаше нищо. Или имаше? Струваше й се, че на едно място мрака е по-тъмен. Сякаш студа и тъмнината там бяха по-наситени. Като че ли точно те излъчваха този хлад, източника на мрака. Също като отворения прозорец, през които навлиза студен ветрец. Тя постепенно започна да различава силует, мрак по-тъмен от мрака. Усещаше студа, страха, безсилието си, но не можеше да помръдне. Ръцете й изведнъж се бяха превърнали в олово, а около врата си имаше шина. Очите й бяха неспособни да се отдръпнат от това, което виждаше или си мислеше, че вижда.

- Вииик...тоооо....рииииия....- гласът, допреди идващ от всяко кътче на нищото, сега имаше посока.

   Някои отново я повика и тя стреснато гледаше към него. Сърцето й се опитваше да изскочи, цялата потреперваше:

- К...кой е т-там..- истерично прошепна тя.

- Никои...- все така провлачено и мистично отвърна гласа.

   Виктория преглътна объркано и отвори уста, но не проговори. Гледаше към най-тъмното място наоколо и различаваше човек. Разпозна крака, рамене, глава. Щом си представи лицето, тя се загледа в мястото, където трябваше да са очите му. Когато имаш събеседник, винаги търсиш очите му. В този миг студа се усили, както и мрака наоколо. Ако това изобщо беше възможно.

- Значи ме намери...- чу се отвсякъде. Ехото повтаряше думата, а самата тя също имаше ехо. Ако продължеше да говори, ушите й нямаше да могат да го понесат. Все едно спориш със себе си в безкрайна пещера.

- А...аз...- тя не успя да продължи, гласът й бе заседнал дълбоко в гърдите.

   В мрака, там, където гледаше тя, светнаха две червени широко отворени очи. Девойката не разбираше как това е възможно, но нима нещо тук беше такова. Мрака ставаше все по-силен, все по-тъмен и студен. Сякаш целеше очите да изпъкват дори повече.Нямаше нищо друго наоколо. Виктория не беше сигурна дали самата тя е там. Но тези очи. Те бяха по-реални от всичко и гледаха право към нея. Те сякаш я пронизваха, караха я да усеща страх, ужас, тъга, отчаяние... Разкъсваха всяка фибра от тялото й на тънки парчета. Червените очи, единственото нещо наоколо и после смеха му се разнесе от всякъде и от никъде. И ехото му пригласяше, дълбоко от дебрите на мрака. Той звучеше в ушите й, сякаш идваше от главата й, може би беше само там, но може би навсякъде. Смеха заплашваше да замести всяка разумна мисъл.

   Тя запищя, започна да вика силно, хващайки се за главата. Но дори не можеше да се чуе. Стисна клепачи, сви се, клякайки, но този смях не спираше. Ушите й кънтяха, очите й се насълзиха, сякаш самата й глава се опитваше да се пръсне. Краката й се подкосиха и тя удари колена в пода. А след това дойде тишината. Оглушителна и неочаквана. Зеленоокото момиче надигна глава, но пред себе си не видя нищо. Просълзените й очи не можеха да открият нищо. Нямаше го силуета, нямаше ги и тези ужасяващи очи. Сега бяха напълно изчезнали, бе сама в мрака. Сама с мрака. Тъпанчетата й пулсираха силно, все едно бе слушала музика цяла вечер и то точно до колоните. Ръцете й все още трепереха силно, а кожата й бе настръхнала. Нямаше нищо, само мрак и тишина, които я караха да си мисли, че е умряла. Дали това беше отвъдното, дали това е ада.