Очи в мрака

Part 5

5

   Мокри капки падаха по разкалените улички. Времето беше сърдито и показваше своята тъга в сиво-черните облаци и своята ярост в проблясъците в тъмнината. Беше все още рано, слънцето едва преполовяваше обиколката си, а по улиците не минаваше почти никои. Тук-там, притичваше по някои самотен странник, бързащ да се скрие някъде.

   Валеше от часове, които малко, по малко се превръщаха в отделни вечности. Надали имаше душа, не помрачила настроението си заради мрака навън. Меланхолията беше обхванала дори и свежите току-що нацъфтели дръвчета, които сега се клатеха от тежината на водата и вятъра.

   На витрината в антикварния магазин стоеше едно замислено момиче, черпейки тъга от заобикалящата я среда. В магазина нямаше никои друг, а девойката стоеше и си драскаше части от огромния пъзел на една тайна. Откъсна поглед от листа и отново се загледа в капките, потъващи в близката локва.

   Гледката не беше нищо специално, но човек трудно отделя очи от огън или вода. Сърцето й беше тъжно и самотно и времето й помагаше да се чувства още по-нещастна. Усещането в нея, че иска да заплаче се усилваше все повече и повече. Най-после си беше спомнила за разговора предишната вечер. За думите на момчето, което бе почувствала близо до себе си. Когато тя допуснеше някого до себе си, след това я болеше, особено грубите му думи. Бяха се скарали и тя не намираше дори прашинка вина в самата себе си за случката. И все пак я болеше. Зелените й очи започваха да се пълнят със сълзи, когато някои стъпа в локвата, която допреди малко гледаше тя. Погледът й се обърна към човека, които явно беше единственият наоколо. Той вървеше бавно и спокойно, с ръце в джобовете и сякаш се наслаждаваше на мокрещия го дъжд. Момичето го проследи с поглед до входната врата и едва свалила поглед към листа, чу звънчето над вратата.

   Странникът беше влязъл и сега стоеше на прага и я гледаше. Накъсаното му дънкено яке изглеждаше почти черно, а тениската отдолу се бе полепила напълно. Дънките, също полепени по глезените, бяха напръскани с кал и мръсотия. Усмивката му обаче топлеше стаята, а той самия се беше присвил едва.

- Не стои на прага.- усмихна му се в отговор девойката.

- Ще намокря...Здравейте.- каза той, след като тя излезе от прикритието на мястото си, голямата витрина с карти.

- Влез. Не е хубаво да стоиш там, а и си мокър. Ела!

   Тя не можеше да му говори на 'вие'. Не беше свикнала, а и той беше млад. Странникът не успя да устои на предложението и пристъпи напред. На старото му място се беше образувала малка локвичка, която го накара да погледне гузно към момичето. На Виктория, тя й напомни на сцена от криминален филм. Местопрестъпление, където жертвата е загубила много кръв, но тялото е отнесено преди минути.

- Навсякъде ще намокря. Не ми е удобно...

   Виктория се засмя и разсеяно махна с ръка. В корема й имаше малка топка, която я караше да се държи нервно. Нима не беше твърде рано дори да си помисля, че момчето е симпатично и ведро. Новодошлия беше млад мъж, изглеждащ някак свеж. Въпреки, че косата му беше мокра и капеше, все още кичурите имаха непокорното желание да се извисяват нагоре. Тъмнокоска не усещаше, че е започнала да го гледа настоятелно, но това смути мъжа:

- Извинявам се... аз дойдох да попитам за един пръстен.- смутено проговори той, оглеждайки се наоколо.

- О, ами... тук има по-принцип документи, книжа и по-големи антики. Може да проверите на Мейн стрийт, стария Коен... той се занимава с мънички вещи.- усмихна се Вики и пъхна ръце в джобовете си, свивайки леко рамена.

- Благодаря много. И отново се извинявам за водата.- той кимна усмихнато и излезе.

   Тийнейджърката въздъхна едва и се завъртя, гледайки гърба му. Мъничка усмивка още се намираше на устните й, въпреки целия уморен ден. Момчето наистина бе внесло вода, която тя бързо подсуши. Все още й се струваше забавно, начина му на говореше. Това може би беше най-официалното момче, което бе виждала през живота си. Дори не искаше да помисля, колко строги родители има. Върне стирката и заключи входната врата. Кей бе излязъл и нямаше да се връща, също така имаше собствен ключ. Това, че е тук, не значеше липса на уважение към работното време на магазина. Отново се отдаде на търсенето си, докато очите й не се затвориха върху многото листи.