Очи в мрака

Part 26

26

   Следобеда беше по-спокоен от обикновено. Ив не се появи повече и Хейли не я доближи. Вероятно използвачката я беше забелязала, а може би вече нямаше нужда от нея. За какво й е човек, който вече нищо не може да направи за нея. Това беше толкова по-добре за нея. Както би казал самия Гейб, боклука се е самопочистил. Имаше цялото време на света за себе си и за компанията, която я следеше. Ссей отказваше да проговори, но и все пак не се отделяше от нея. Тайно започна да се чуди, може ли да го постигне всъщност. Никога не ходеше твърде далеч, никога не се отдалечаваше. Дори на обяд не се беше отклонил особено от нея. Докато тя ядеше, господинчото оглеждаше обувките на една жена дълго, следвайки я известно време. И все пак това бяха не повече от три метра. Сякаш той всъщност не можеше да я изостави наистина.

   Но нямаше да го попита, нямаше да повдигне съмнението си. Той щеше да си извади изводи, които тя не искаше да съществуват. Можеше ли да разбере, че тя се е привързала към него, само от това. Какво всъщност можеше да му подскаже изобщо. Тя никога не се беше учила, как да контролира емоциите си. Никога досега не се беше тревожила, че някой ще ги знае. Беше ли само привързване тогава...

   Първия час тя се наслаждаваше на тишината. Следващия беше на път да заспи дори, благодарение на лекцията. И последен за деня се оказа часа по история. Преди дни бяха правили тест и сега беше време за резултатите. Тогава Ссей беше в главата й, помагащ през цялото време. Беше ли му благодарила всъщност тогава? Беше ли му казала дори един път благодаря, откакто го познаваше. Беше го считала за натрапник в главата си, а той й бе помогнал. Не само тогава, не само веднъж. Контролното, изпита, натрапника в бара.

   Гледаща надолу към листа си, тя стискаше силно юмруци. Най-високата й оценка досега, най- високата в класа. Имаше най-перфектния резултат, а това й беше за първи път. Трябваше да открие начин да покаже благодарността си. Ссей се беше навел над нея и също преглеждаше листа. По лицето му не се четеше нищо, но изглеждаше замислен.

 - Помня това..- изсумтя той тихо, поглеждайки я.- Мисля, че съм ти бил полезен.

 - Да. Много. Благодаря.- изстреля тя шепнешком, закривайки устата си.

   Дали я беше чул, дали някой друг я беше чул. Не можеше да комуникира вече с него по същия начин. Тогава беше малко по-лесно, по-удобно. Някак си бе открила плюс на това, да споделя тялото си с него. Сега имаше собствените си мисли, имаше свободата си. Но искаше отново да може да му говори. Тогава той почти не отговаряше, но все пак тя му говореше свободно.