Очи в мрака

Part 52

XI глава

Феникс

52

   Когато момичето се прибра, откри Ссей отвън на терасата. Тя плахо го наблюдава около минута, опитвайки се да вземе решение. Помръдваше, а след това се отказваше. Отваряше и затваряше уста, без да е способна да произнесе каквото и да е. Но той знаеше, че тя е там и не можа да се стърпи. Този разговор щеше да е дълъг и най-после бе дошло времето за него:

- Моля те, седни до мен.- тихо проговори, без дори да се обръща. Виктория подскочи едва.

- Здравей.- толкова тихо и не сигурно отвърна тя.

Бавно се приближи, оглеждайки за първи път наоколо. Новата маса, поставена пред голяма бяла люлка. Меките столове, на които можеше да се люлееш докато се унесеш. Всички цветя, запълнили наоколо. Беше красиво и някак я успокояваше.

- Харесва ми тук. Изглежда толкова уютно.- най- после заговори тя, когато седна до него.

- Радвам се, че ти харесва. Да си призная, тревожех се за мнението ти.- усмихна се той едва, поглеждайки я най-после.

- Прекрасно е.- кимна тя толкова бавно.

- Може ли да те докосна?

Гласът му изведнъж стана плах с Вики веднага усети това. Дори не беше осъзнала, че е седнала в другия край на люлката. Между тях имаше прекалено голямо разстояние. Усмихна се отново и наведе цялото си тяло към него. Беше толкова лесно да положи глава на коленете му, спирайки възможността да го гледа. От това се боеше в момента най-много. Страхуваше се, че ще види промяна в прекрасните му очи. Легна си в него и затвори очи, усещайки ръката му. Ссей бавно загали косите й, поемайки си дълбоко въздух.

- Изплашен съм до смърт.- най-после заговори той.

- Че ако разбера какъв си бил ще си тръгна ли?- тихо предположи тя.

- Че ако ме опознаеш, ще те загубя. Правил съм много ужасни неща, но за тях можеш да прочетеш и сама. Оставих дневника под възглавницата ти. Няма нужда да разказвам това. От там можеш да научиш всичко за Уефехес. Но ти беше права, аз съм също и Сянката.

Вики усети как той бавно прокарва свободната си ръка, търсеща нейната. Едва дишаше от вълнение, знаеше, че той ще говори най-после с нея. Надигна се и срещна очите му. Не студ, а тъга откри в тях. Тъга и малко страх, които той самия вече беше признал. Усмихна му се, хващайки ръцете му: