Очи в мрака

Part 57

57

   Госпожа Дийн се прибра от работа по-късно от обичайното. В такива случаи дъщеря й винаги започваше вечерята вместо нея. Но не и днес. Кухнята беше осеяна с прибори, не разтребена и мръсна. На печката имаше тиган с неясно черно съдържание. В страни имаше подсказка, че някои се е опитвал да прави закуска. Виждайки всичко това, жената притеснено се запъти към стаята на дъщеря си. Вземайки по няколко стъпала наведнъж и не намали крачката до самата врата:

- Ви...!- побърза да извика тя, влизайки в стаята.

   Но не продължи, виждайки момичето в леглото. Тихо се приближи, оглеждайки се внимателно. Тя спеше завита необичайно добре. Успокоена, жената едва приседна, галейки главата й.

"Така ме изплаши..."- прошепна майката, усмихвайки се нежно.

   По-късно можеше да й се скара за бъркотията. Но не и сега, виждайки изтощено лице на момичето. Под очите й имаше наченки на сенки, цялото й лице изглеждаше уморено и напрегнато. Ако Вики пожелае да говори с нея, винаги щеше да я изслуша. Но за сега нека спи, нека си почива поне малко.

   Диана тихо излезе от стаята и почука на съседната врата. За толкова кратък период от време, тя беше свикнала със Ссей. Сега го чувстваше, едва ли не като свои син. Никои не й отговори, затова тя леко открехна:

- Ссей, миличък, тук ли си?- тихичко попита тя.

   Не го откри в стаята, затова отново затвори, без дори да прекрачва прага. Вечерята нямаше да се приготви сама, а днес тя дори трябваше да побърза. Беше й любопитно къде е отишло момчето, но не би попитала. Интересно й беше защо Вики не е с него, когато бяха не разделни. Силно се надяваше двамата да се разбират добре и лицето на дъщеря й да не беше спомен от сълзи. Майчиния й инстинкт искаше да знае, но жената осъзнаваше, че не е редно да се меси толкова много.

   Час по-късно се прибра и мъжа в къщата. Разбра се, пита къде са децата и защо не е събудила Вики. Той беше мъж, а те са известни с по-ниското си ниво на съобразителност. Вечеряха сами, което се случваше много рядко, последно време.

- Снощи и двамата бяха много мълчаливи. Да не са се скарали?- не спираше да се чуди господин Д.

- Не. Държаха се топло един към друг, както винаги.- поклати глава жената.- Сякаш бяха някак си натъжени.