Очи в мрака

Part 19

V глава

ШАХХЕ ЕА!

19

 - Къде си, Ссей?- тъжно промърмори тя, тръгвайки то училище половин час по-късно..

   Не очакваше на отговор, беше свикнала да не получава такъв. Бавно се отправи към дома си, надявайки се, че някак ще успее да го провокира. Вървеше и кроеше своя малък план, когато пред нея отново премина онзи същия мъж от преди няколко дни. "Дънкън Маклауд"- помисли си тя развеселена. Вървеше към нея, а тя към него. Единия правеше големи сигурни крачки, докато другия бавно пристъпваше напред. Едно към три, може би. Това не беше нищо необичайно, щяха да се разминат по средата на пътя. Все така с наведена глава, Вики усети, че краката й отново се опитват да не я слушат. Усети желанието на Ссей да я контролира. Но не успяваше. Крака се опитваше да направи неговата крачка, но правеше нейната.

 - Какво правиш?- помисли си Вики, но той не й отговори.

   Продължаваше да се опитва да я контролира. Без каквото и да е обяснение. Това ядоса Вики още повече, нямаше право на това, след тишината досега. Умишлено правеше противното на това, което той иска. Не знаеше как в момента можеше да контролира тялото си, но се възползва от това. Продължи напред, въпреки, че Ссей искаше да минат на съседния тротоар. Не проговори, не направи нищо друго. Щом нямаше намерение да й обясни, тя нямаше задължението да го послуша. Разминавайки дългокосия "Маклауд", Вики усети болка. Различна от предишната. Този път главата я заболя тройно по-силно, отново също толкова рязко. Мъжа я погледна заинтригувано. Отблизо изглеждаше толкова красив, тъмните му очи сякаш можеха да отразят всичко. Вики присвиваше все по-силно вежди, усещайки как болката се усилва. А мъжа я гледаше все по-настоятелно. Какво трябваше да направи, за да се измъкне от този поглед.

 - Апчих!- кихна тя силно и покри устните си с длан.

   Не знаеше защо го беше направила всъщност. Не беше го направил Ссей, а тя. Беше се престорила, заради него. Опита се да скрие болката и продължи да върви все по-бързо.Това й се струваше правилното действие. Сякаш се опитваше да избяга от този непознат, без да знае причината. Колкото повече се отдалечаваше обаче, болката намаляваше. Нямаше смисъл да се опитва да говори с другия в нея, той нямаше да проговори. Винаги след някое негово действие, той се скриваше за повече от половин ден. След няколко пресечки, болката вече я нямаше. Сама не разбираше, какво става. Ума й все повече се оплиташе във въпроси, който нямаха отговор. Затвори вратата след себе си и весело се провикна:

 - Има ли някой в къщи?

   Явно нямаше никого, защото не последва отговор. Сякаш самата къща изкънтя на пусто и празно място. Винаги можеше да познае, има ли родители по този звук. Неопределен, сякаш въпроса й резонираше по друг начин, когато се удари в присъстващ човек. Беше й омръзнало да задава въпроси, без да й отговорят. Дори не си направи труда да подреди обувките си, просто ги срита напред. Бързо се пъхна в стаята си и седна на леглото. Белите завивки й подействаха успокояващо.

 - Ссееееееей?- нахално промърмори тя, даваше всичко от себе си да звучи така.- Ссеееей, хайде покажи се дееее! Ела!

 - Тя му се ядосваше все повече и повече. Защо винаги правеше така. Стоеше и потропваше с крак. Никога досега не се беше отзовавал на молбите й, нима щеше да започне сега. Нямаше начин, той да се чувства гузен, за това, че я е изплашил. Тя беше неговата жертва, нямаше как да го помоли. Трябваше да го провокира, да го подразни за един пореден път. Най-после имаше малка идея, какво да направи:

 - Хайде де, срамежливко! Покажи се...- подсмихна се тя. Вторачена в огледалото., тя бавно започна да докосва врата си в ръка. Показваше му, че това не я беше съборило. Че той все още може да опита, но вече няма да успее. - Шахне ея? Какво искаш да ми кажеш, господарю?

   Но и усмивката й скоро помръкна. От него нямаше и следа. Въздъхна и се насочи към банята. Дали това нямаше да го провокира, да се появи. Странно беше, тя да се срамува да се съблече, като нямаше никого наоколо. Но все пак, наистина усещаше присъствието около себе си.

 - Господарю, ела! Накажи ме. Мисля, че ми хареса!- промърмори тя все така грубовато, но без успех.

   Отново нямаше следа от него, въпреки, че тя се бе опитала да го провокира. Тя въздъхна ядосано и съблече блузата си, хвърляйки я на леглото си. Опашката й агресивно я тупна по гърба. Тихо туп, след което последва и дънките. Все още не беше настръхнала, но пък и не усещаше студ около себе си в момента. Точно щеше да свали и сутиена, когато от леглото се чу глас:

 - Става все по-хубаво...- спокоен, без емоционален, тих. Това можеше да е гласа само на един човек.