Очи в мрака

Part 16

16

   Коридорите отново започваха да се изпразват, когато тя най-после съумя да излезе от Дамското място. Дишането й все още не се беше нормализирало, а сърцето дори нямаше и намерение да го стори скоро. Стаята беше пълна с хора и сякаш всички я гледаха. Струваше й се, че е привлякла вниманието й. Че всички знаят, че тя нещо не е нормална. Сякаш те вече знаеха, че тя не е нормално момиче. Приятелката й й беше запазила място и Виктория засрамено побърза да седне. Усещаше погледи върху себе си, но дали това беше истина. Какво беше истина? Вече не знаеше.

 - Къде беше, момиче?- усмихна й се Ив.

 - Навъздъх...- разсеяно отвърна Вики.

 - Вики,- приближи се русата до нея.- Какво прави навън?

 - Плашиш ме, блонди.- отдръпна се леко Вики.

 - Да не си се натискала с някого. Изчервила си се повече, отколкото когато се целуваш...

 - Моля?!- разшири очи Вики.

 - С кого ходиш, Вики?- присви заканително очи Ив.

   Вики стоеше и я гледаше объркана. Кога това момиче я беше опознало толкова добре. Как изобщо би могла да знае, че това се е случило. Какво трябваше да каже, тя не знаеше, но определено не трябваше да е истината. Как би могла да каже на приятелката си, че един дух отпреди толкова години я е целунал. Как изобщо би могла да я убеди, че Ссей Уефехес, бе в тялото й. Ако това всъщност беше така. Ако това се беше случило, ако беше целувка онова, което усети.

 - Ив, моля те, спри...- промърмори тя уморено и спря да й обръща внимание.

   Дали това беше най-правилния избор, не знаеше. Но само това успя да измисли Вики. Ако беше отрекла, приятелката й нямаше да я остави намира. Не би успяла да излъже, но истината не беше добър избор. Стоеше и гледаше в една точка, чудейки се, къде изчезна Уефехес. Защо винаги правеше така? Как винаги я караше да се чувства толкова малка, толкова глупава. Идваше и я объркваше, правейки нещо неочаквано. И никога не беше там, когато трябваше да обясни действията си. Ето, отново се беше покрил, пак го нямаше. Вики не можеше да разбере как това е възможно. Нали беше в нея, защо не й отговаря. А тя го вика цял час.

   Докато за пореден път сменяха стаите, пред нея мина позната фигура. Краката й забавиха своя ход и тя най-после си спомни за кавгата. Дали не беше редно да поговори с него? Може би ако му обясни тревогата си, той щеше да я разбере. Беше ли твърде късно да загладят недоразумението, които имаха последния път. Разбираха се толкова добре, докато се се случи инцидента последния път. Не трябваше да се разделят за нещо толкова малко. Сега, когато го погледнеше през призмата на времето, дори беше смешно. Ядоса се, защото той й беше показал желанията си. Беше й разкрил, че я намира за привлекателна. И тя му се ядоса, тя го нарече с грозни думи. Може би тя трябваше да се извини.

   Беше готова да го приближи, когато силуета му си се сля с друг. Тялото й отново омаля, отново загуби увереност. Той вече я беше сменил, вече я бе забравил. Червенокосия й приятел, вече имаше нова приятелка. Ниска, усмихната, тъмнокоса. Имаше ли смисъл да се приближава, имаше ли нужда от ненужни разговори. Тя бе се оказала права, той искаше онова, която тя беше предположила. Онова, което иска всяко момче на тази проклета планета.

   Стоеше загледана в новата двойка и си спомняше първата им седмица. Беше толкова развълнувана, че спомените се оплитаха в едно голямо розово петно. Още тогава той често я докосваше, а тя всеки път усещаше пеперуди в стомаха си. Глупава, наивна, сляпа. Точно като момичето пред нея, точно като всяко друго момиче. Усети, как краката й сами се обръщат, тя правеше кръг в обратната посока. Или не беше тя, нейните крака не бяха способни да помръднат.

   "Ссей?!", прошепна тя, усещайки, как тялото й се движи. Какво беше това, той отново ръководеше тялото й, но защо сега. Точно в най-омразния й момент. Чувстваше се слаба, чувстваше се жалка и беззащитна. Защо трябваше да се появява точно в този момент. Знаеше, кога е уязвима. Възползваше се и отново без дума, без отговор. Почти мило... Спря тази мисъл по-бързо от всяка друга, сякаш беше отровна. Не можеше да предприеме по-грешна посока. "Ссей!"

   В обедната почивка отново се скри от Ив, която не преставаше да я гледа с присвити очи. В нейния организъм, женската интуиция беше заместила умствената способност. Всеки извод, които тя си вадеше беше базиран не на разсъждения. Вероятно Ссей чуваше и в момента, а това не беше правилно. Не трябваше госпожица Перхидрол да си отваря устата пред него, а той беше в главата й. Затова предпочете да се скрие, предпочете отново да остане сама със себе си. Сцената със Гейб я беше разтърсила достатъчно.