Очи в мрака

Part 3

3

   Чичо й винаги й пращаше подаръци и днес това беше старинен дневник на хиляда години. Тъмна кожена подвързия, толкова мека и успокояваща на допир. Всяко от осемте ъгълчета беше бронирано със златен обков. Така никога нямаше да се прегъне, нямаше да се повреди. Две кожени ленти се преплитаха отпред, държаха страниците в меката си прегръдка. Тежък, но не прекалено. Голям, но не толкова, че не можеш да го придържаш. И все пак всяка клетка в съществото ти шепне, че искаш да го придържаш и с двете си ръце. Просто от уважение, само заради самото усещане.

   Момичето веднага прикова очи в него и побърза да го разгледа. Завъртя го в ръцете си, огледа го, прокара пръсти по малкия надпис, но й бе трудно да го прочете. Той също беше златен, точно като ъгълчетата встрани. За по-малко от секунда, съзнанието й вече бе изчистено от неприятната ситуация, в която се бе озовала преди минути. След още няколко секунди, тя внимателно отвърза каишите, открехна дебелата кожена корица. От другата й страна имаше надпис, които успя да отгатне. Датата на създаване и завършване на същия този дневник. А над него стоеше прекрасно изваян огромен подпис. Всяка ивица, всяка извивка, нашепваше за стил, лукс, пари. Вики възхитено проследи мастилените завъртулки и блажено се усмихна:

 - Чие ли е било това?- прошепна тя едва.

   Дълго гледа прекрасния надпис, чиито притежател отдавна се е изгубил от света. Гледаше завъртулките и се питаше, какво ли значи? За миг й се стори, че разчита 'С', после поклати глава. Всеки има собствен начин да се подписва, но не е оказано никъде, че подписа трябва да съдържа името ти. Точно толкова уникален, колкото начина на мислене, колкото мечтите и стремежите ни.

   След едно дълго съзерцаване, тя прелисти, но не откри това, което търсеше. Страницата беше празна, нямаше дори капка мастило по нея. Те също бяха дебели, пожълтели в онзи прекрасен оттенък на неузряла кайсия. Тя бързо прелисти отново. Накрая хвана с две ръце книгата и бързо я разлисти отначало до край. Страниците шумоляха толкова нежно, сякаш пееха едва.

- Какво?...- объркано сви вежди тя.

   Нямаше нито една изписана дума. Нито една буква, нито една драскотина дори. Отново обърна в началото и се загледа в прекрасния подпис. Погледна и към датата, но тя сега беше една. Дата на създаване. Втора дата нямаше, а тя помнеше, че е имало. Не можеше да се сети обаче дори, какво е прочела. Беше сигурна, но просто сякаш не помнеше вече. Объркано затвори дневника и се загледа в корицата. Зачуди се, какво ли значат онези думи на толкова странен език. Сякаш никога досега не беше виждала подобна комбинация от символи. Плетеница от също толкова непознати чужди езици.

   Не успя да се стърпи и побърза да ги снима. Така правеше всеки изследовател. Снимаш и оставаш оригинала настрани, за да не го повредиш някак, дори и неволно.Беше го научила от чичо си, може би още в самото начало. Така антиката са запазва по-добре, а ти можеш да гледаш към не. Колко ли още от навиците й бяха повлияни от този човек.

   Отвори компютъра си и започна да рови. Най-дългата част винаги беше тази, първите няколко отговора. Час по-късно, след много търсене и сравнения, тя откри езика. Думите обаче все още оставаха загадка. И въпреки, че беше полунощ, не усещаше желанието си за сън. В ума й беше избледнял спомена за глупавото момче и скандалите. В този опияняващ момент, можеше да мисли само за подаръка си. Сега тя търсеше отговори. Беше се отправила на ново приключение, където нямаше място за Гейб или излишен багаж.

   Слънцето вече бе изгряло, когато надписа намери своя транскрипция. Виктория извади лист хартия и започна да пише букви. След цяла нощ търсене, тя откри нещо, дори и мъничко. Първото стъпало към успеха, както обичаше да казва един от познатите от магазина. "Първото стъпало, после второто, накрая си горе, но не това е било важното." Така се превежда текст, вече го познаваш прекрасно, а още дори не си го прочел всъщност.

   Това прекрасно нещо, бе дневника на древен феодален лорд, управлявал три години. Точно, колкото пишеше в дневника. С. Уефехес от клана Уефехес. Един от малкото, които са били управници от рода си. Но заглавието бе все така замъглено 'Маак сайях', тя вече можеше да го произнесе, но не и проумее. Първата дума значеше 'тайна, заключена за определени'. Можеше и да има още сто различни значения, обаче. Можеше да е трудно достъпно знание. Можеше да е засекретена истина. Но каква беше тази тайна. Най-странно беше, че навсякъде докъдето стигнеше, достъпа беше ограничен. Дори и в Интернет, достъпа беше наистина труден. Всеки сайт се оказваше блокирал или просто вече не съществуваше. Тя виждаше толкова често числото -401-, последвано от кратко съобщение, за липсата на страница. И всеки път в главата й изплуваше най-първото определение на Маак.

- Достъп за определени...- измърморваше тя винаги.

   Тази дума значеше нещо, което явно никой не трябваше да знае. Самата дума всъщност беше толкова лесна и проста, но никой не можеше да я преведе. Някой можеше ли, направеше ли го, думата се изгубваше между редовете. Това подпали интереса на момичето още повече и тя започна да търси вратичката, която щеше да я отведе към това. Асансьор, с които да прескочи няколко стъпала. Свърза се с толкова много хора, но те или не желаеха да отговорят, или просто не знаеха. Най-големите имена в бранша или не отговаряха на писмата й, или може би дори се преструваха, че не са ги получили. Отговорите бяха още по-малко. Но все пак, големите не обръщаха внимание на малко момиче, дори и да се очертаваше тя да е продиджи.