Твой Джулиан

ПРОЛОГ

ДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-РАНО

Стоях в скута на мама със свити колене и си играех с мечето си. Казваше се г-н Тинкъл-Бинкъл. Носеше светлосиньо елече и шапка в същия цвят. Той беше най-добрият ми приятел и най-сладкото мече на света. Имах си го още от бебе и винаги беше с мен.

– Мила, защо не ми почетеш малко?

Оставих г-н Тинкъл-Бинкъл настрани и се протегнах през крака на мама, за да взема една от книжките, оставени върху таблата до болничното легло. Мама въздъхна, докато се наместваше зад мен и продължи да сплита косата ми.

За трети път идвахме в тази болница. Мразех болницата. Миришеше странно и се страхувах, когато бяхме тук. Но повече ме беше страх вкъщи. Защото там беше той.

– В покрайни-ни-ните на малкото градче имаше една за-запустяла градина...

– Миличка, не отново „Пипи Дългото Чорапче". – мама въздъхна раздразнено, но чух усмивката в гласа ѝ.

– Но аз обичам Пипи. – внимателно се обърнах към нея, за да не разваля плитката и ѝ се усмихнах. – Знам, че и ти я обичаш. Помня, че ми го каза.

– Знам, че помниш. – тупна ме тя по носа, а после зарови лицето си в извивката на врата ми, вдиша веднъж и ме целуна по главата.

Отскубнах се от прегръдката на мама, надигнах се и внимателно скочих от леглото. Беше ми омръзнало да седя затворена вътре и исках да изляза. Харесваше ми да седя на една от пейките в коридора и да гледам преминаващите хора. Прекрачих прага на вратата и се огледах. До нашата врата имаше една медицинска сестра, която разглеждаше болничните картони на пациентите, и затова реших да се разходя, вместо да сядам отпред.

– Къде отиваш, Емили? – съненият глас на мама ме спря. – Върни се в стаята.

Сестрата забеляза майка ми и се насочи към нея.