Твой Джулиан

Глава 65

Баскетболният мач Гущерите срещу Миещите мечки приключи. Въпреки победата ни, не се чувствах като победител.

Когато не гледах към скамейките как Емили се смее на нещо, което Хари бе казал, изкарвах яростта си върху горките момчета от гимназия „Сейнт Джуд". Имах много възможности, но успях да вкарам само няколко коша за отбора. Наистина бях жалка гледка.

Тренер Адамс ми направи няколко забележки, но ме остави да играя до края. Бях му благодарен за това, защото ако ме беше изпратил на скамейките, щях да отида при компанията на Емили, а това нямаше да приключи добре.

Най-вероятно щях да се държа като ревнив кретен, щяхме да се скараме, мутрата на Хари щеше да бъде реформирана, а моя милост вероятно щеше да свърши изключен от гимназията.

След края на играта тренерът ме уведоми, че съм отстранен за следващия баскетболен мач, който пък беше срещу Тюлените в събота.

Той бързо забеляза яростта, която се опитвах да сдържа. Последва дълго конско, по-голямата част от което не чух, но същността беше, че сам съм си виновен за временното топлене на резервната скамейка, което ми предстоеше.

Колкото и да не исках да го призная, беше прав. Наистина си бях виновен сам. Затова и бях толкова гневен.

Последният ми съотборник си тръгна преди повече от половин час, а аз гъбясвах в баните на съблекалнята. След като играта приключи, не смеех да ги погледна в очите.

Куп дойде при мен и се опитах да се извиня, но той ме потупа по гърба и каза „Нищо, брат. Каквото - такова." Останалите изкарваха яда си върху шкафчетата или с ругатни, но никой не посмя да ме обвини за лошата ми игра. А може би трябваше. Бяха добри момчета, а аз изложих всички на риск. Някои от тях искаха да отидат в колеж със спорт и баскетболът им беше приоритет. Нещо, което не можех да кажа за себе си.

Сакът ми беше върху една от дървените пейки до мен, а телефонът вътре започна да звъни. Подпрях челото си на студените плочки и оставих горещата струя да ме блъска в гърба. Това сигурно беше Емили.

Възможно ли беше да стои все още в училището и да ме чака?

Исках да я видя, но наистина нямах желание да говорим точно сега. Сам не си вярвах в момента и вероятно не беше добра идея дори да я доближавам в това състояние. По дяволите, аз самият за пръв път се виждах такъв и не се харесвах в тази светлина. Ама изобщо. Имах чувството, че бях на ръба да извърша някоя грандиозна глупост, за която ще съжалявам после.