Твой Джулиан

Глава 97

Бяхме в линейката на път към болницата и пътуването беше бавно и тягостно. Никой не смееше да продума и напрежението от целия ден сякаш се беше стоварило изведнъж от плещите ни и тровеше въздуха в и без друго тясното пространство.

В главата ми беше истинска каша. Събитията от деня се прескачаха едно след друго в нея и съзнанието ми се опитваше да ги подреди, да ги степенува, да ги осмисли, но мозъкът ми отказваше да съдейства. Отказваше да приеме тази реалност, в която онзи нещастник Ийтън Джеймс беше жив и здрав. Вярно, с разбита от юмруците ми мутра, но въпреки това жив и здрав. А приятелят ми... Най-добрият ми приятел беше качен в линейка прострелян и след дефибрилации. Шибани дефибрилации!

Бяхме загубили Куп. И тази действителност беше смазваща.

Шибаното му сърце беше спряло да бие. За секунди, за минути, Бог знае за колко време. А след това?

Дефибрилации. Шибани дефибрилации.
Лекари. Техники. Изкрещени нареждания. Един хаос от тичащи хора и наполовина дочути думи, носени от вятъра, приглушени от дъжда, от суматохата, от безумното блъскане на собственото ми сърце.

Има пулс.

Една реплика, която отекваше в съзнанието ми и подхранваше зрънцето надежда, което се опитваше да покълне в непрогледния мрак и сковаващия студ, който беше обхванал всичко наоколо.

Бяха ли го спасили действително? Бяха ли го върнали в съзнание лекарите? Беше ли жив най-добрият ми приятел?

И сякаш някой изсипа кофата с ледено студена вода отгоре ми при тези нахлуващи от всичките ми страни въпроси, които ме дърпаха и теглеха в различни посоки и които караха главата ми да се върти.
Покрих с ръце лицето си, стиснах силно очи, за да потуша напиращите сълзи в тях и просто се оставих на вихрушката да ме поеме.

Не можех да се боря срещу помитащата сила на всички усещания. Исках просто да им се предам. Да се пусна по вятъра и да оставя да ме понесе на някое място, където никой не беше прострелян, Ийтън Джеймс беше зад решетките, а аз бях с момичето, което обичах – без ревност, без съмнения, без задръжки.

Усетих меки, студени пръсти да се преплитат с моите и дъхът секна в гърлото ми, щом видях идентичните ни мастилени пръстени един до друг. Моята Емили.
Сега и завинаги.
Беше с мен. Беше жива.