Твой Джулиан

Глава 100

Двамата изминахме пътя до вкъщи почти без да си разменим дума. Имаше много, което можеше да се каже след този скапан ден, но не исках да започвам сериозен разговор точно в колата.

Знаех също, че тя вероятно имаше нужда да осмисли случилото се и не исках да я притискам с нови въпроси. Всичките опасения, за които беше споделила с мен в болницата, се бяха сбъднали. Клюките, обидите, лъжите по неин адрес.

Естествено, и аз самият очаквах подобна реакция в училище, но не предполагах до какво ниво могат да паднат всички. Нещата бяха излезли извън всякакъв контрол и трябваше да се намеся. Може би казах прекалено много, противно на всички указания от адвоката ни по делото, но не можех да ги оставя да говорят подобни небивалици за Емили и да си мълча.

Взех разстоянието до нас почти като на автопилот. Паркирах пред къщата и отидох откъм нейната страна на колата, за да й отворя вратата. Помогнах и да излезе навън, а тя ме хвана за ръката и ме поведе към стълбите, водещи нагоре към верандата, все едно не можеше да понесе мисълта да стоим и секунда повече навън.

Може би искаше да проведем най-накрая този разговор, който не можахме в колата. Може би искаше да се скрие отново измежду спокойствието на четирите стени и да избяга от външния свят.

Не я винях. След днешния ден и аз не изгарях желание за нови социални дейности и „връщане към нормалното".

Имаше обаче и някаква припряност в действията й. Сякаш искаше да ми каже толкова много неща, но не знаеше с кое да започне. Виждах признателността и истинската любов в очите й заради това, което направих по-рано. Но в тях имаше някакъв огън, който не бях виждал от известно време и който тайно се надявах да се възпламени отново.

Поведението ми от по-рано, яростната защита пред цялото училище, това, че застанах зад нея, както й бях обещал, беше продиктувано от внезапното чувство да я закрилям и пазя от целия свят. Беше съвсем нормална реакция, но осъзнавах, че за нея означаваше много повече. Предвид как дни наред преди това един по един я бяха предали най-близките й хора.

Засуетих се с ключа, като че ли някаква нервност ме беше обзела внезапно, но нямах обяснения каква беше причината. Поколебах се за миг, но после бутнах вратата. Влязохме вътре и съблякохме набързо връхните си дрехи и обувки, след което пристъпихме в дневната и двамата останахме на място.