Твой Джулиан

Глава 1

Докато слизах на пръсти по стълбите в мрака си мислех за Фейт. Как можеше да спи като пън и да хърка като дъскорезница. Завиждах на дяволското ѝ спокойствие. Искаше ми се да съм като нея.

Главата ми щеше да се пръсне и сякаш някой блъскаше хиляди барабани вътре в нея. Знаех си, че тая идея на Фейт да ходим на партито след баскетболния мач, не беше добра. А още по-лоша беше идеята да пия на това парти. Всичко това беше нещо далеч от зоната ми на комфорт и не се вписвах изобщо в тази среда – пиене, подивели гимназисти, разврат и други подобни от поредицата. Определено не бях в свои води.

Но той беше там. Толкова дяволски секси, толкова поразяващо красив, толкова невъзмутимо спокоен и толкова недосегаем. Докато го зяпах, свита в един затънтен ъгъл, някой натика червена чаша в ръката ми. Фейт беше духнала нанякъде и аз не усетих как я погълнах. Алкохолът изгори устата ми и беше достатъчен, за да замае главата ми, до такава степен че да се осмеля да го приближа. Добре, че Фейт се появи и ме спаси от неловкия ми опит да отида при него твърде пияна, и възможността да кажа някоя необратима глупост в онова ми състояние.

Сега вече, след като мозъкът ми взе да се прояснява, изпитвах известен срам и ми идеше да си ударя един звучен шамар. Къде ми беше умът? И какво точно щях да му кажа?

Здравей, помниш ли ме?

Сякаш това беше възможно след толкова много години. Бях пълна глупачка. И отгоре на това, мозъкът ми беше замъглен от алкохола. Това щеше да бъде колосална катастрофа и в момента бях благодарна, че падението ми беше предотвратено.

Препънах се на два пъти, слизайки надолу, но познавах достатъчно добре къщата, за да се добера невредима до банята в непрогледния мрак. Отдъхнах си, след като пръстите ми уцелиха ключа за лампата. Мразех да стоя сама в тъмното, но не исках да рискувам да събудя някой от останалите. Достатъчно беше, че бях се натрапила да спя у тях.

В началото Фейт се притесняваше да ме кани с приспиване, като мислеше, че техните ще възразят. Като че ли имаше някакво напрежение между родителите ни всеки път, щом се озовяха на едно място. Не знаех каква е причината, но градчето беше малко, а баща ми не беше от твърде харесваните хора наоколо. Така че понякога оставах без да казваме на никого и се измъквах преди някой да е разбрал. Но с времето приятелството ни с Фейт ставаше все по-силно и започнах да се чувствам все по-добре дошла в дома им. Напоследък имаше дни, в които тук се чувствах много по-обичана, отколкото у нас и ми се искаше да бях част от семейство Скот.