Твой Джулиан

Глава 17

Стоя на верандата сам и гледам в далечината. Отпускам се на сгъваемия стол и поглеждам в празния до мен. Затварям очи и, когато ги отварям отново, Андрю седи в него.

– Момичето от болницата значи? Намерил си я? – той изглежда като мое копие в момента, но гласът му е този от детството му. Сънувам. Трябваше да е сън.

– Била е точно под носа ми и не съм знаел. – разтривам с ръце лицето си.

– И сега като я намери, какво смяташ да правиш? – детският глас на Андрю ме пита с любопитството, присъщо за него като малък.

– Де да знаех – отвръщам искрено и прокарвам ръка през разрошената си от вятъра коса.

– Знаеш, Джу. – поглежда надолу и ме ритва леко по крака.

– Тя е различна. – усмихвам му се. Напоследък го правя постоянно, щом се сетя за нея. – Интригува ме и искам да разбера повече за нея. Мисля, че дори я харесвам.

– И?

– Кара ме да се чувствам жив... отново! – Андрю се разсмива на отговора ми.

– Но? – пробва ме отново той.

– Прекалено хубаво е, за да е истина... – прошепвам, сякаш му споделям някаква голяма тайна, която не искам да урочасам.

Фонът се променя. Отново сме в колата. С Андрю се смеем. Отново сме на осем...

И после свистене на спирачки, оглушителен трясък... и болка... Пронизваща, режеща, спираща дъха болка.

Писък, кръв, сирени, прожектори, насочени в очите ми. Празнина и безкрайна черна бездна.

Събудих се, облян в студена пот. Отново го сънувах. Не се беше случвало повече от месец. Потрих с ръце лицето си и ги виждам как треперят. Целият треперя. Леденостудена вълна сякаш залива тялото ми и пречи на въздуха да достигне дробовете ми.

Знаех какво да правя. Не за пръв път се сблъсквах с тази реалност. Преброих до пет докато бавно и методично си поемах дълбоко въздух. Задържах го, а после издишах. Постепенно безумното блъскане на сърцето ми се успокои и въздухът по-лесно достигаше до мозъкът ми и ме връщаше в настоящето.

Имах нужда от топла вана. Беше ми много студено. Също като през онзи ден. Ледена пот беше полепнала по тялото ми и смразяваше крайниците ми. Само че в онзи ден не беше пот, а собствената ми кръв и тази на любимите ми хора. Стиснах ядно очи с надежда да прогоня ужасяващите картини от главата си. Бяха там, винаги на ръба на съзнанието ми и изплуваха в най-неочаквани моменти.