Твой Джулиан

Глава 30

Още бях под въздействието на адреналина и еуфорията на победата в мача, но се мъчех да осмисля и случилото се последните минути.

Шибаната Кейти Аштън ме беше целунала демонстративно пред всички! Преди време това никак нямаше да ме шокира. Ни най малко. Даже вероятно щях да отвърна на целувката и да завърша вечерта като отпразнувам победата в леглото на мажоретката, събрала кураж за подобна дръзка постъпка. Но не и сега. Не пред погледа на момичето, което последните дни се опитвах да убедя, че няма нищо между мен и главната мажоретка. Нищо чудно, че ме гледаше с такова недоверие и неприязън.

И вместо да съм с отбора, да празнувам и да приемам похвали, аз отново давах обяснения за своята невинност.

– Ем, да си тръгваме. – Фейт дръпна Емили за ръката и тя сякаш се разбуди от някакъв транс. Погледът й гледаше към ръката на приятелката й, на която все още беше заплетен кичур коса от главата на Кейти. – Хари сигурно ни чака вече отвън и вероятно беснее, задето още ни няма.

Хари? Кой, по дяволите, беше Хари? Веднага наострих уши, защото ми се струваше, че пропускам някаква важна информация тук. После ми светна една червена лампа в главата, защото по време на мача действително бях забелязал някакъв мъж да си говори с Емили, но в първия момент бях решил, че е просто един от публиката. Но сега този мъж си имаше име. Хари... и някакво ново и неразпознаваемо усещане започна да се насажда в мен.

– Брат, – прекъсна не много приятният ми мисловен процес Купър. – Трябва да се връщаме обратно в съблекалнята, че тренерът ще ни нарита задниците, ако не сме там за разбора! – затворих очи и въздъхнах. Знаех, че беше прав, но в същото време исках да остана тук с Емили. Или да тръгна след нея. Никак не ми харесваше как оставях нещата между нас за пореден път.

– Не ми пука за тъпия разбор. Вкарах половината кошове. Спукахме им задниците. Край на разбора. – казах с известна доза арогантност и самоувереност. Твърдението ми беше самата истина, но обсъждането на играта на отбора, непосредствено след всяка среща, беше като неписано правило откак се помнех.

– Супер! Прави каквото решиш, но на мен тази стипендия ми трябва за колежа, така

че никак не ми се иска да ме изхвърлят от отбора.