Твой Джулиан

Глава 18

– Фейт.

– Пет сутринта е! В събота! Защо ми звъниш по това време? Случило ли се е нещо? – чух прозявката й, но не изпитвах ни най-малко угризение. Трябваше да кажа всичко на някой, иначе щях да полудея.

– Искаш ли да чуеш за срещата или не? – реших да карам по същество.

– Разбира се, че искам, ама тия хлапета не ме оставиха да заспя до три и едвам си отварям очите... – тя се прозя отново и за момент настана някакво мълчание в слушалката.

– Фейт! – извиках насреща й, защото имах съмнения, че беше заспала.

– Какво? Чувам и без да викаш! – тя наистина беше заспала, чух нещо като изсумтяване или по-скоро изръмжаване отсреща. Дали изобщо щеше да разбере какво й говоря и щеше ли въобще да ме слуша? Имаше ли смисъл да си правя труда?

Но нямаше с кой друг да споделя, а имах чувството, че ще се пръсна от напрежение и вълнение. Исках да изкрещя всичко, а тя беше единственият човек, с когото бях толкова освободена и можех да споделя тези трепети.

– Той ми изпрати тринадесет съобщения за един час. – не можех да повярвам на ентусиазма и емоцията в гласа си. Звучах като влюбена хлапачка.

Такава ли бях?

– Какво? – извика, явно вече напълно будна.

– Млъквай, Фейт! – Чу се ядосан детски глас някъде в далечината. Явно някой от братовчедите й. – Мамка му! Пет сутринта е.

– Няма да ругаеш така, Майки! – изсъска тя срещу гласа, после нещо изшумоля, преди да продължи. – Добре, вече съм будна. Ще изляза, за да не събудя и другите.

Чух отварянето и затварянето на две врати, докато нервно потропвах с крак, чакайки я да отвърне нещо и най-накрая каза:

– Какви съобщения? Слагам слушалките.

– Чакай ще ти ги изпратя!

Без да й затварям, сложих и моите слушалки. След като препратих и последното съобщение от Джулиан, зачаках. Имаше някакви одобрителни подсвирвания, докато четеше. Не ме свърташе на едно място. Станах за кой ли път от леглото си и закрачих нервно напред-назад из стаята, а после пак се проснах отгоре и зарових глава във възглавниците. Чаршафите ми вече бяха станали на топка.

– Е? – имах нужда да ми каже нещо. Нетърпението ме убиваше.

– Още чета.