Твой Джулиан

Глава 27

Имаше някой в къщичката при мен. Не смеех да помръдна, за да не се издам, че съм будна. Не смеех дори да отворя очи, но можех да чуя дишането до себе си. Събудих се в момента, в който влезе през малката вратичка пред стълбата. Не знаех дали бях заспивала изобщо. Просто се бях оставила на емоциите да ме завладеят отново и сълзите не закъсняха и не можех да ги спра дълго време.

Но сега имаше някой при мен и един друг тип емоция смразяваше кръвта ми – страх. Ами ако беше някой крадец, който се опитваше да се промъкне у нас? Ако беше въоръжен? Опасен?

Трябваше да измисля нещо мигновено, но не виждах как можех да се измъкна от тази ситуация. Не веднъж бях оставала да спя тук и никога не ми беше минавала мисълта, че не е съвсем безопасно. Мисли, Емили, просто мисли. И точно в този момент ръката ми се допря до бутилката с вода, която обикновено носех тук за случаите, в които оставах за по-дълго.

Чух как една от дъските на пода изскърца при движението на натрапника и инстинктът в мен се пробуди за секунди. Стиснах с всичка сила бутилката, рязко се надигнах и я запратих по посока на шума. Чух глухото изохкване и последвалата ругатня. Бях готова да хукна на обратно през другата вратичка по клона и обратно към къщата, все още подвластна на адреналина и страха, който го разпалваше, когато погледът ми срещна този на човека, когото бях замерила. И ужасът от неизвестното за секунди се превърна в режеща болка.

– Джу... Джулиан. – гласът ми се прекърши и се проклех за тази проява на слабост. – Какво, по дяволите, правиш тук? – допълних с нова доза лъжлива увереност след това.

– Исках... трябваше... да те видя. – каза на пресекулки и знаех, че ударът с шишето не беше кой знае какво, но временно го бях оставила без въздух. Нямаше да се поддавам на съжалението. В момента не исках да изпитвам никаква вина за действията си. Той беше този, който се беше вмъкнал в чужда къща без позволение. Той беше този, който ме излъга и спа с друга. Той беше този, заради когото плаках с часове и сърцето ми още се свиваше при мисълта за него и перфектната блондинка, с която може би си подхождаха много повече. Да върви, по дяволите!

– Казах ти да не ме търсиш повече. – опрях се на дървената стена зад мен и вдигнах одеялото до брадата си, сякаш щеше да послужи за щит, който да предпази от допълнителна болка вече кървящото ми сърце. – Най-добре си върви, Джулиан. – казах остро и с новопридошла решителност.