Твой Джулиан

Глава 95

Нещо не спираше да ме човърка, докато вървях с багажа към колата, но не можех да определя какво. Вероятно мисълта, че оставих Емили сама у тях - в дома, който беше олицетворение на всичко, което ненавиждах в момента.

Но хората, от които беше продиктувана тази омраза, в момента ги нямаше. Сам се убедих, че къщата беше празна. Защо тогава продължаваше да ме гложди това странно усещане в стомаха ми? Все едно беше свит на топка и в същото време сякаш нещо ме стискаше за гърлото. Едно малко гласче ми повтаряше да бъда нащрек, да внимавам, че зад ъгъла дебне опасност.

Съвсем си се филмирал, Романо! Поклатих глава към себе си, докато отварях багажника да оставя чантите вътре. Тъкмо ги намествах в свободното място отзад и възнамерявах все пак да последвам шестото си чувство и да се върна обратно при Емили, когато телефонът ми иззвъня. Дори нямаше нужда да поглеждам, за да видя кой беше.

– Йо, к'во ста'а. – поздравих приятеля си отсреща.

– Къде, по дяволите, се запиляхте? – отвърна ми той вместо поздрав.

– Имахме малко работа. – отговорих лаконично, защото в момента нямах намерение да навлизам в подробности къде бяхме ходили с Емили и за какво.

Погледнах към новата придобивка на пръста си и усмивката ми инстинктивно изви ъгълчетата на устата ми. Куп щеше да ме спука от подигравки по-късно, не се и съмнявах, но в момента пет пари не давах за това.

– М-х-м. – изсумтя многозначно приятелят ми отсреща, погрешно разчел думите ми. Нямах намерение да го поправям. Нека си мисли каквото си иска. Но след като не благоволих да споделя повече, рязко смени тона. – У вас ли сте?

– Не. – отсякох остро и хвърлих бегъл поглед към къщата, а след това се извърнах към небето нагоре, защото облаците така бяха надвиснали, че имах усещането, че всеки миг истински порой щеше да се излее отгоре ни.

Точно смятах да отрежа Куп и да приключа с този разговор, защото оттук нямах видимост към предната част на къщата с верандата, когато Фейт се включи от другата страна:

– Джулиан, къде, по дяволите сте? Емили с теб ли е? Звънях й, но не ми вдига. – звучеше припряно и раздразнено, но усещах и някаква загриженост в тона й.

Повдигнах въпросително вежди, защото не можех да разбера на какво се дължеше тази й нервност, но после си дадох сметка, че тя не може да ме види.