Твой Джулиан

Глава 34

В стаята останахме само аз и брат ми, а той не обелваше и дума. Настаних се на фотьойла до дивана, на който беше седнал, и забих поглед за кратко в земята в опит да подредя мислите си. Мълчанието беше оглушително, но колкото и да отлагах неизбежното, трябваше да го наруша:

– Та значи си жив. – погледнах към него и леко му се усмихнах, а Андрю изсумтя насреща ми.

– Та значи, и ти си жив. – повтори и той репликата, която беше започнала да се превръща в мантрата на вечерта. Имах чувството, че всеки момент щях да се събудя и всичко това да се окаже поредният живописен сън, който щеше да избледнее веднага, щом слънчевите лъчи окъпеха стаята с живителната си светлина.

– Имам чувството, че всичко това е някакъв измамен трик на въображението ми. – казах му искрено онова, което си мислех, и се загледах в очите му. Огледално копие на моите. – А не пих чак толкова на това парти.

– И аз също. – отвърна брат ми и видях как ъгълчето на устните му се извива в лека усмивка. – А не съм пил изобщо на това парти. – и двамата се засмяхме. После отново настана неловко мълчание, което не продължи твърде дълго, защото Андрю го наруши на свой ред. - Мислех, че всички сте загинали в катастрофата, а ти си бил през цялото време тук, с леля.

Пръстите му рисуваха въображаеми кръгове по дамаската на дивана, а погледът му беше сведен в земята. Сякаш и той си даваше минута, за да подреди и своите разбъркани мисли.

– И аз мислех, че всички сте загинали. – и двамата бяхме като развалена плоча. Ясно беше, че някой ни беше лъгал. Въпросът беше кой? Не можех повече да продължавам с този своеобразен танц на опипване на почвата и заобикаляне на темата. Реших директно да премина към въпросите. – Къде беше през всички тези години?

– В Италия. – Отвърна веднага, но дори да не беше ми го казал, не беше трудно да се досетя, предвид италианските думи, които неволно се изплъзваха в отделни изречения. Както и факта, че леля точно се върна оттам. Английският му имаше акцент, но въпреки това не звучеше развалено и го говореше добре.

– Къде в Италия? При кого? Как? – Не сдържах любопитството си и заизреждах въпросите един след друг, сякаш не можех да ги изрека достатъчно бързо.

– При баба Силвия и дядо Алберто. – отвърна веднага. Погледна ме за кратко, сякаш за да прецени реакцията ми, а после започна нервно да върти някакъв пръстен на средния пръст на лявата си ръка.