Твой Джулиан

Глава 90

Бях седнал на стълбите на верандата пред къщи и стоях така, загледан в пространството, вече не знам колко време.

Дори не знаех, с коя от хилядите мисли, които минаваха, като коли от състезателно рали през главата ми, да се захвана. Някоя от тях прехвърчаше за кратко през съзнанието ми, а после ме атакуваше нова, и нова. Чувствах се, като потопен под вода.

Имаше едно непрестанно бучене, което ме обгръщаше, и не можех да се фокусирам и да мисля трезво. Сякаш кислородът беше изсмукан от дробовете ми и въздухът не достигаше до мозъка ми.

Катастрофата.
Кръв.
Миризма на изгоряла гума.
Сподавени стенания на седалката до мен.
Пронизваща, непоносима болка. 
Тъмнина.
Самота.

Една ужасяваща реалност, която се превърна в мое ежедневие за толкова дълго време. И точно, когато бях започнал малко по малко да си връщам спокойствието, да приемам миналото си и да живея с него, всичко се преобърна с главата надолу. И сега дори не знаех, какво да мисля. На какво да вярвам? Кое беше истина и кое лъжа?

„... но за мен винаги е било съмнително, че точно когато Лука се канеше да разобличи Ийтън и вероятно да го прати в затвора за дълги години, се случи това нещастие и всичко по случая изчезна някак много удобно."

Убити ли бяха родителите ми? Кой беше отговорен? Какъв беше мотивът му? Защо полицията не беше наказала виновника? Възможно ли беше родителите ми да са мъртви, заради нелегалните далавери на един безскрупулен и манипулативен човек?

Бащата на момичето, в което бях влюбен.

Истинска ярост ме обзе при тази мисъл. Плъзна в тялото ми, като парализираща кръвта отрова, която изсмукваше силите ми и изпразваше въздуха от дробовете ми. И всичко в мен се противопоставяше на тази отрова, бореше се с нея, искаше да се измъкне от смъртоносната й хватка. Но беше неизбежно.

Нещо, подобно на животински рев, се изтръгна от гърлото ми и прониза тишината на нощта. Това беше един вик на безсилие и безпомощност. Не знаех какво можех да направя. Отговорът беше - нищо. И това ме изпълваше с нечовешки гняв.

Отчаянието постепенно ме обгръщаше. И започвах да се чувствам като затворено в клетка диво животно, което за пръв път усеща ограничаващата желязна хватка на решетките. Разярено, шокирано, но напълно неспособно да промени съдбата си.