Твой Джулиан

Глава 67

Бавно и на пръсти се отправих към стаята си, като внимавах да не стъпя на дъската точно пред прага, която скърцаше.

Влязох вътре и съвсем внимателно затворих вратата. Отпуснах се на нея от вътрешната страна и се свлякох на пода.

Зарових глава в ръцете си и усетих как сълзите започнаха да се стичат от очите ми. Оставих ги да се излеят и да освободят душата ми от всичко. От болката и стаената с години неприязън към случващото се у нас. От обидите и незаинтересоваността. От побоите, скандалите и последвалото пренебрежение.

Плачех за Джулиан и наложеното наказание, но всъщност плачех за себе си.

За безизходното положение, в което се намирах и скапания си живот. За това колко безсилна се чувствах отново. Отново бях плахото момиче, което се криеше под полата на майка си и трепереше при всяко повишаване на тон.

Сърцето ми се сви и сълзите потекоха още по-силно. Риданията разкъсваха тялото ми, но тежестта от плещите ми, трупана с годините намаляваше. Бавно и постепенно напускаше тялото ми и ме оставяше с едно усещане за празнота.
За самота.
За отчаяние.

Не знам колко време стоях така, разтърсвана от риданията. Постепенно сълзите секнаха и сякаш събитията от вечерта ме заляха като приливна вълна - едно след друго. И не ми даваха възможност да си поема въздух.

Баща ми ми беше забранил да се виждам с Джулиан. Той никога нямаше да приеме връзката ми с него, защото някога някой от фамилия Романо го е натопил за нечистите му сделки, и вероятно с основание.

Елена се беше натискала на баща ми, за да се издигне на по-висока длъжност, но по-скоро бях склонна да мисля, че е било обратното. И сега баща ми мразеше всички от семейство Романо.

Повръщаше ми се от това семейство и отровата, с която заливаше живота ми. Точно бях успяла да намеря своята частичка щастие в лицето на Джулиан и те решиха да ми я отнемат.

Преди тази вечер бях решила какво щях да правя и бях измислила всичко. Щях да завърша училище, да се махна от този дом и да замина надалеч. Сега той щеше да направи отново живота ми ад.

Защо ми трябваше да се обаждам? Защо просто не си затварях устата и очите за всичко, както винаги досега? Защо се поддадох на момента и не помислих преди да действам? Глупава, импулсивна, Емили!