Твой Джулиан

Глава 92

Не знам колко време след като Елена беше излязла от стаята стоях на леглото, загледана в нищото.

Не можех да остана тук. Просто не можех. Прехвърлях до безкрай събитията от по-рано и все повече се убеждавах в това.

Якето ми беше долу. Телефонът ми беше в него. Там някъде бяха и ключовете ми за колата. Щях да изчакам всички да си легнат, да си събера нещата и да отида у Фейт. Не за пръв път щях да се изтърся у тях толкова късно. Да, това беше добър план. Разумен план.

В момента не можех да се изправя лице в лице с Джулиан. Просто се ужасявах при мисълта да видя ненавистта и презрението в очите му.

Съзнанието ми се върна към времето ни заедно. Към начина, по който правихме любов преди да се върне леля му. Към обожанието, с което ме гледаше, топлината в погледа, докосването и думите му. Какво щях да открия сега в очите му? Дали щеше да бъде омраза, гняв, отвращение или те просто щяха да са белязани от безразличие?

Той изглеждаше бесен, когато изхвърча от стаята. Толкова беше разстроен, че дори не се обърна да ме погледне. Къде беше отишъл? Щеше ли да се върне?

Горещите сълзи, които изгаряха гърлото ми, се търкулнаха по бузите ми и зелените предмети в стаята се замъглиха. Не мислех, че съм способна да плача повече. Толкова много сълзи бях проляла последните дни, но нови и нови солени капки се стичаха по лицето ми, сякаш някакъв неизчерпаем извор от тъга и болка ги караше да се изливат навън, за да очистят душата ми. Една непресъхваща река от опустошително отчаяние, която не можех да спра.

Проклет да си Ийтън Джеймс. Ти и твоите нелегални далавери, които съсипаха животите на толкова много хора. Които опропастиха най-хубавото нещо и в моя живот.

Сълзите стихнаха след известно време. Дали бяха минали минути или часове. Нямах никаква представа. Времето сякаш беше спряло и всичко около мен се случваше като на забавен кадър.

Чух стъпки по коридора, а после някаква врата се затвори с тихо проскърцване. И всичко отново утихна. Дали беше леля му? Или Джулиан се беше прибрал в стаята си? Не се чуха никакви гласове в коридора. Къщата беше потънала в тишина, която още повече обтягаше и без друго изопнатите ми нерви.

Просто щях да изчакам още малко, за да може този, който се прибра в стаята си, да заспи, а после щях да си тръгна. Хари сигурно още беше буден и щеше да ми отвори. Кога се прибираха родителите им? Дали си бяха вече у тях? Имаше ли вероятност да ги събудя?