Твой Джулиан

Глава 43

Родителите ми току-що заминаха за бизнес събирането си. Не ми казаха точно къде отиват, а и аз не попитах. Не ме интересуваше. Важното беше, че нямаше да ги има до края на седмицата. Дори не знаех дали ще са заедно. Не ми пукаше. Нямаше ги у нас и някаква необичайна тишина и спокойствие се настаняваше в дома ни.

С нетърпение чаках подобни моменти и обичайно нашите пет пари не даваха дали съм сама вкъщи или целия баскетболен отбор се е изсипал при мен. Това беше моята глътка въздух и можех да дишам с пълни гърди - разхождах се по бельо; пиех и ядях каквото пожелая; не почиствах след себе си; рисувах където намеря за добре; слушах музика. Често Фейт споделяше тези мои „почивни дни".

Този път обаче, нашите решиха да се вживеят в ролята си на родители-възпитатели и сметнаха, че имам нужда от бавачка. Изпратиха ме у леля ми Офелия за целия им престой извън града, като назидание за постъпката ни на баскетболния мач.

Леля Офелия беше доста възрастна стара мома, която никак не обичаше децата. Тийнейджърите още по-малко. Така че щеше да е истинско мъчение, ако трябваше да остана цяла седмица при нея. Тя се познаваше с майката на Фейт, тъй като и двете бяха в някаква общинска комисия заедно. Не веднъж, когато трябваше да остана при нея, с Фейт я убеждавахме с молби и подкупи, да ме пусне у семейство Скот. Можеше да се обади на Ребека по всяко време, но нямаше да й се налага да ми бъде надзирател, готвачка и с две думи да й нарушавам спокойствието и житейския ритъм. 

Печеливш ход и за двете страни!

А Ребека беше прекалено учтива да откаже на леля Офелия. При това всички в семейство Скот ме обичаха и им бях като втора дъщеря. Така че за пореден път щях да пребивавам у тях, докато родителите ми ги нямаше. Ако трябваше да бъда честна, предпочитах да си остана сама у нас, но на харизания кон, зъбите не се гледали.

Семейство Скот бяха много мили с мен, въпреки неочакваната драма между родителите ни в миналото. Явно горчивите чувства от всичко, случило се преди почти двадесет години, бяха останали само у нашите. Не знаех как щяха да се държат сега с мен и Фейт, след провинението ни и случката при директора, но г-н и г-жа Скот не бяха от прекалено строгите родители и обикновено се измъквахме леко и без сериозни наказания, независимо от щуротиите, които вършехме. Те имаха едно правило, обаче, което беше истински закон - всички трябваше да са на вечеря у тях в седем. С това не правеха компромис.