Твой Джулиан

Глава 77

– Ела. – Хари ме хвана за ръката и нежно ме поведе към кухнята.

Дръпна един от кухненските столове и ме настани на него. Подпрях лактите си на масата и хванах главата си в ръце. Вдишах и издишах дълбоко няколко пъти, за да се успокоя. Не мисля, че помагаше особено.

Притеснението, тревогата и пълното състояние за безсилие си бяха още там.

– Излязла си с пантофи от вас? – погледнах с недоумение към него, а после сведох поглед надолу към краката си.

Беше факт - бях вървяла и шофирала с пантофи дотук и дори не го бях осъзнала. Щеше да е смешно, ако ситуацията не беше така плачевна.

Толкова бързах да се разкарам от онази омразна къща, че явно бях забравила да заменя пухкавите си пантофки с кецовете. Закрих лицето си с ръце. Бях сигурна, че съм червена като домат, защото усещах топлината под кожата си.

– Всичко е наред. – той клекна до мен, хвана ръцете ми и ги дръпна надолу. – Не е нужно да се криеш от мен. – руменината ми сигурно беше станала още по-сериозна. – Ръцете ти са ледени. – отбеляза, но сякаш тази му констатация не успя да си проправи път през все още размътеното ми съзнание. – Сега ще оправим това и ще те стоплим. – да ме стопли?

Едва сега забелязах, че треперя, но не усещах студ. Не и физически. Само нестихващия студ, който беше сковал сърцето ми.

Докато се надигаше, Хари ме боцна с показалеца си по носа.

Във всеки друг случай бих му се усмихнала, заради опита му да ме накара да се разсмея, но сега просто не можех. Бях твърде депресирана. Опитах се да повдигна поне едно от ъгълчетата на устата си, но те веднага се извиха надолу и нови сълзи потекоха по бузите ми.

Той отново клекна пред краката ми и хвана ръцете ми, които сега лежаха върху бедрата ми. Стисна настоятелно пръстите ми със своите, за да го погледна в очите и щом го направих, той отново заговори:

– Моля те, Еми, не мога да те гледам така. Каквото и да е станало, всичко ще се оправи. – звучеше наистина загрижен, но и усетих някакво спокойствие, което лъхаше от тона му и което целеше да прехвърли върху мен. Оставих се на топлината в гласа му да ме обгърне, да ме сгрее и да ми вдъхне увереността, от която така отчаяно се нуждаех в момента.

Погледнах го в очите и изтрих непохватно сълзите си. Трябваше да му повярвам и да спра да мисля за всичко, което се обърка и да започна да си повтарям как всичко ще се нареди. Че не бях съвсем сама.