Твой Джулиан

Глава 63

Предстоеше ни много важен баскетболен мач срещу Миещите мечки от гимназия „Сейнт Джуд", а аз дриблирам като момиче на токчета около съотборниците си.

Цял ден се опитвах да се съсредоточа върху тренировките, но безуспешно. Не разбирах защо не можех да си избия скапаното кожено яке от главата. Бог ми бе свидетел, че се опитвах, но то ме караше да си представям разни неща.

Как Хари я прегръща собственически.
Прихваща с ръце кръста и тила й.
Навежда се към нея, за да я целуне.
Целува я, а на нея й харесва...

Усетих пареща болка да преминава през лицето ми. Някой току-що ме бе ударил с топката в лицето, но никога не съм бил по-щастлив да получа какъвто и да било удар.

Погледнах към виновника, а той ми се хилеше мазно. След като забеляза, че няма да откача заради удара, се приближи до мен и попита:

– Къде си по дяволите? Случило ли се е нещо? – Куп ме потупа приятелски по рамото и го стисна здраво. Разтрих бързо лицето си с ръка.

– И аз искам да знам, къде си Романо? – чух тренера зад гърба си. – Искам те в кондиция! Не можеш да ни оставиш в такъв момент. Стегни се, за да не те оставя да си почиваш на скамейките. – свирна в лицето ми със свирката си и тръгна към някой друг.

– Нищо не се е случило. – отговарям на Куп. – Просто се бях замислил за нещо.

– За това, как те убиват ли? – разсмя се гръмко. – Изглеждаше, като заек пред фаровете на приближаващ се автомобил.

Знаех, че той искаше да ми помогне и нямаше да ми се смее ако просто му кажех какво ме глождеше. Работата беше там, че ако сега го кажех на глас, нямаше да заглуша съмненията си.

Как да спра шибаните мисли в собствената си глава?

— Куп...

Най-добрият ми приятел веднага изправи гръб и лицето му придоби загрижен вид.

— Какво става? Можеш да ми кажеш! — той свъси вежди и ме погледна право в очите.

— Купър. Романо. Пет обиколки извън очертанията на игрището. Веднага! — тренер Адамс викна към нас, но не му обърнахме внимание.

Мамка му! Имах нужда от съвет. Имах нужда от още един удар с баскетболната топка в лицето.

— Нищо не се е случило. — наведох главата си, за да не може да разчете срама по лицето ми. — Поне се надявам нищо да не се е случило. Снощи се измъкнах от вкъщи, за да видя Емили и леля отново ме хвана, когато се прибирах. Днес говорихме по телефона и се разбрахме да не се виждаме поне до понеделник.