Твой Джулиан

Глава 48

Когато стигнах до нас, колата на леля все още липсваше на алеята пред къщата, и мислено си отдъхнах, че няма да трябва да обяснявам късното си прибиране.

Андрю беше седнал на стълбите на верандата и веднага се присъединих към него. Беше подпрял ръце на коленете си и стискаше телефона си като спасително въже. Изглеждаше някак угрижен и замислен.

По дяволите, бях го оставил у нас, за да се видя с гаджето си. Още изпитвах известна вина за тази си постъпка. Но предвид как прекарах следобеда, не съжалявах ни най-малко за взетото решение. Блаженството на един умопомрачителен оргазъм по-късно беше в състояние да елиминира всичките ми угризения.

Седнах до Андрю с намерението да го заговоря, но той започна пръв:

– Как са нещата с твоята мацка? Разбрахте ли се?

– Всичко е наред между нас – ухилих се като хлапак. – Повече от добре, бих казал. – той вдигна палец към мен, да ми даде знак, че се радва за нас, но усмивката, която ми отправи, не стигна очите му. – Вие как си изкарахте с Купър?

– Супер. Пичът е точен. Разказа ми това-онова за подвизите ви. – ъгълчето на устните му отново се изви в усмивка, но погледът му се взираше в телефона, сякаш чакаше някакво жизненоважно съобщение да се появи на дисплея. – Радвам се, че си имал някой до теб през тези години. Личи си, че двамата сте много близки.

Брат ми не беше в живота ми през последните десет години, но все още можех да усетя, когато нещо го тревожеше. Някак инстинктивно долавях емоциите му. Този път не успявах да ги разтълкувам, обаче. Ревност ли усещах? Някаква тъга по изгубеното време заедно? Или може би беше нещо съвсем друго?

Не знаех каква може да е причината за тази замисленост в него, но сърцето ми се сви. Годините разделени не бяха успели да пречупят тази връзка между двамата, която ни свързваше още от утробата. В някои моменти усещах настроенията му като свои и сега братският ми инстинкт светеше с предупредителен червен флаг. Нещо го притесняваше, различно от всички разкрития, които се стовариха върху нас последните дни. Андрю отново погледна към телефона в ръката си и не се стърпях:

– Какво става? – кимнах към устройството, което стискаше с всичка сила, все едно искаше да изтръгне нещо от него. – Какво ти е направил телефонът? – реших да вкарам хумор, за да разведря тягостното мълчание, но тъй като той не отвърна на шегата ми, подех със сериозен тон. – Нещо случило ли се е? Притесняваш ме така, брат ми. – наблегнах на последните думи, защото исках да ги чуе и да знае, че бях до него в момента, макар да ме е нямало толкова години.