After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 202

  - Изключи го. - простена Хари, когато звукът от алармата ми се разнесе из стаята.

Пръстите ми напипаха телефона и с едно плъзгане по екрана мелодията спря. Тежестта върху раменете ми, когато се надигнах от леглото, ме заплашваше да ме премаже, заради предстоящите решения, които ще бъдат взети. Решението на университета - дали Хари ще остане или не, реакцията на Хари, когато му кажа за Сиатъл и накрая решението на Зейн - дали ще повдигне обвинение или не.

Не можех да реша кое ме ужасяваше най - много. Отидох в банята и наплисках лицето си с хладна вода. Тогава реших, че обвиненията ме плашат най - много. Ами ако Хари влезе в затвора? Честно казано нямам си никаква идея какво ще правя, какво ще прави той. От тази мисъл ми се гадеше. Сетих се за молбата на Зейн да се срещнем тази сутрин. За какво ли иска да говорим? Убедена съм, че има нещо общо с Хари и предстоящото обвинение, но си мислех, че сме приключили тази тема. Е, явно не сме.

Вдишах и издишах в меката кърпа, която беше закачена на стената. Трябва ли да отговоря на Зейн и да видя какво иска да ми каже? Може би ще ми обясни защо е казал на Тристан, че ще повдигне обвинение. Или по - важното - да ми обясни защо ми каза, че няма да повдигне, след като е планувал да го направи. Чувствам се виновна да го моля за това, особено след това, което Хари му стори, но ме е грижа повече за Хари, отколкото се чувствам виновна, заради Зейн. Мислите ми ме изненадаха и дори се чувствам по - зле, защото мисля така, но това е самата истина. Никога не съм мислела разумно, щом става въпрос за Хари. Вероятно никога няма да мога.

Взех телефона си и отговорих на Зейн преди да помисля за последствията. Само се опитвах да помогна на Хари. Напомнях си това отново и отново, докато оправях прическата и грима си.

Когато влязох в хола, одеалото беше сгънато и поставено на дивана. Сърцето ми се сви. Тръгнал си е? Тихият шум от кухнята стопли сърцето ми, отвеждайки ме до тъмната стая. Включих лампата и нещо падна на пода.

- Съжалявам, опитвах да се да бъда възможно най - тих. - каза баща ми и бързо се наведе, за да вдигне купичката от пода.
- Всичко е наред, бях будна. - засмях се тихо.
- Не исках да събудя никой. Просто опитвах да си направя зърнена закуска. Надявам се няма проблем.
- Разбира се. - включих каната с кафето и погледнах към часовника.

След петнадесет минути трябва да събудя Хари.

- Какви са плановете ти за днес? - попита ме той, с пълна уста с фростедфлейкс.

Любимите на Хари.

- Имам часове, а Хари ще се среща със съвета на университета.
- Така ли? Защо?

Трябва ли да му кажа?

- Сби се в кампуса.
- И ще го накарат да говори пред съвета, заради това? По моето време само щяха да те плеснат през ръцете и това е всичко.
- Разруши много неща и счупи носа на едно момче. - въздишах и сложих една лъжичка захар в кафето си.

Щях да се нуждая от допълнителна енергия днес.

- Хубаво, а за какво се сбиха?
- За мен, или нещо от сорта. Това нещо растеше с времето и накрая просто... избухна.
- Е, сега харесвам Хари дори повече, отколкото снощи.

Поклатих глава и изпих половината си кафе, позволявайки на горещата течност да успокои нервите ми.

- От къде е той?
- Англия.
- И аз така си помислих. Семейството му все още ли е там?
- Да, майка му, а баща му е тук. Той е директора на университета.
- Иронично тогава, за изключването.
- Много.
- Майка ти виждала ли го е? - попита ме той любопитно.
- Да, тя го мрази. - намръщих се.
- Мразя е силна дума.
- Повярвай ми, мрази го. - болката за изгубената ми връзка с майка ми сега беше много по - малка.
- Тя може да е твърдоглава, но просто се тревожи за теб.
- Няма нужда, добре съм.
- Остави я да се навърта наоколо, не трябва да се тревожиш за това. Баба ти също не ме одобряваше. Вероятно в момента се мръщи от гроба си, докато разговаряме. - той се усмихна.

Това е толкова странно. Да седя в кухнята с баща си, опознавайки се на закуска след толкова години.

- Трудно е, защото винаги сме били близки. Близки, колкото можехме.
- Тя винаги е искала да бъдеш като нея. Още от малка се увери да те възпита така. Не е лош човек, Теси. Тя просто се страхува.
- От какво?
- От всичко. Тя се страхува да не загуби контрол. Сигурен съм, че когато те е видяла с Хари, тя се е ужасила и това я е накарало да осъзнае, че вече не може да те контролира.
- Ти, затова ли си тръгна? Защото тя искаше да контролира всичко? - загледах се в празната чаша пред себе си.
- Не, тръгнах си, защото имах собствени проблеми, а и не бяхме един за друг. Не се тревожи за нас, тревожи се за себе си и пакостливото си гадже. - той се изкикоти.

Не можех да си представя мъжа, който седи пред мен и майка ми да могат да проведат един нормален разговор. Погледнах към часовника и видях, че беше минало осем часа.

- Трябва да събудя Хари. Снощи изпрах дрехите ти, ще ги донеса, когато се облека. - казах му и оставих чашата си в съдомиялната.

Хари беше буден и обличаше черната си тениска, когато влязох в спалнята.

- Може би трябва да облечеш нещо по - официално? - предложих.
- Защо?
- Защото ще решават бъдещото ти обучение, а с черната тениска изглеждаш сякаш не ти пука. Можеш да се преоблечеш след това, но наистина мисля, че трябва да се облечеш официално.
- Маамка му. - той преиграваше.

Минах покрай него, за да извадя риза и панталон от килера.

- Не и официален панталон, боже, не.
- Само за малко. - подадох му ги.
- Ако облека това нещо и те все пак решат да ме изключат, ще подпаля кампуса.
- Толкова си драматичен. - извъртях очи, но той не беше много щастлив, докато закопчаваше панталоните си.
- Апартаментът ни още ли е приют за бездомни?

Хвърлих ризата му, която още беше на закачалката, на леглото и тръгнах към врата.

- Мамка му, съжалявам. Неспокоен съм и дори не мога да те изчукам, защото баща ти е на дивана. - той нервно прокара пръсти през косата си.

Думите му накараха хормоните ми да се разбушуват, но си припомних, че баща ми е в другата стая. Приближих се към Хари, който се бореше с най - горното копче на ризата си и избутах нежно ръцете му.

- Дай на мен.

Изражението му омекна и можех да забележа, че започва да се паникьосва. Мразех да го виждам така, толкова е странно. Винаги се контролира и никога не му пука за нищо. Освен мен. Но дори тогава успява да скрие чувствата си.

- Всичко ще е наред, бейб, ще проработи.
- Бейб? - той се усмихна изведнъж, а аз се изчервих.
- Да, бейб. - оправих яката на ризата му, а той се наведе, за да целуне върха на носа ми.
- Правя си, най - лошият вариант е да отидем в Англия.

Игнорирах коментара му и се върнах в килера, за да реша какво ще облека.

- Мислиш ли, че ще ме пуснат вътре? - попитах го, несигурна какво да облека.
- Искаш да влезеш вътре?
- Ако ме пуснат. - взех новата си лилава рокля, която мислех да облека утре във Ванс.

Облякох се по най - бързия начин и обух обувките си. Излязох от килера държейки предната част на роклята си.

- Може ли да ми помогнеш? - попитах го, обръщайки гърба си към него.
- Нарочно ме измъчваш. - пръстите му минаха по голите ми рамене и надолу по гърба ми, карайки ме да настръхна.
- Съжалявам. - устата ми беше пресъхнала.

Той бавно закопча роклята. Побиха ме тръпки, когато притисна устните си към вече чувствителната кожа на врата ми.

- Трябва да тръгваме. - казах му и той простена.
- Ще звънна на баща ми по пътя. Ще закара ме ли... твоя баща някъде?
- Ще го попитам, може ли да вземеш чантата ми? - попитах го и той кимна.
- Тес? - той ме повика, когато хванах дръжката на врата - Харесва ми роклята ти, както и ти. Е, обичам те, както и роклята ти. - каза той, заеквайки.
- Обичам те, както и официалните ти дрехи. - усмихнах се и излязох от стаята.

Колкото и да мразех да виждам Хари нервен, това беше привлекателно, защото ми напомняше, че той не е толкова лош.

Баща ми спеше на дивана, когато влязох в стаята. Не знаех дали трябва да го събудя или да го оставя тук, за да си почине, докато се върнем от кампуса.

- Остави го да поспи. - Хари отговори на мислите ми.

Аз бързо написах бележка, обяснявайки, че ще се върнем скоро и написах номерата ни. Съмнявах се баща ми да има телефон, но за всеки случай ги записах. Бързо стигнахме до кампуса, прекалено бързо и Хари изглеждаше сякаш ще се разкрещи или ще удари нещо.

- Каза да го изчакаме тук. - каза Хари, проверявайки екрана не телефона си за пети път през последните пет минути.
- Ето го. - посочих сребърната кола, която спре отпред.
- Най - накрая, какво по дяволите му отне толкова време?
- Бъди мил с него, прави това за теб. Моля те, просто бъди мил. - помолих го и той въздиша разочаровано, но се съгласи.

Лиам и Карън бяха с Кен. Това изненада Хари, но аз се усмихнах. Обичах ги толкова много, защото го подкрепяха, въпреки че той се държеше сякаш няма нужда от подкрепа.

- Нямаш ли си друга работа? - Хари попита Лиам, когато те се приближиха.
- Ами ти? - той отвърна и Хари се засмя.

Карън забеляза краткия разговор между тях и усмивката на лицето й не можеше да стане по - широка.

- Надявам се това да не трае дълго. Обадих се на много хора, за да се подсигуря и се надявам на най - доброто. Позволи ми аз да говоря, сериозен съм. - Кен инструктира Хари, когато стигнахме до големите дървени врати на административната сграда.
- Добре. - Хари се съгласи.
- Теса, съжалявам, но не може да влезеш вътре с нас. Не исках да насилвам нещата, но можеш да ни изчакаш навън. - Кен се усмихна извинително, а Хари мина на режим пълна паника.
- Как така не може да влезе вътре? Нуждая се от нея! - Хари повиши гласа си.
- Знам, че е така и съжалявам, но не може да влезе, щом не е от семейството. Освен ако не е свидетел, но дори тогава ще има голям конфликт на интереси. - обясни баща му, докато ни водеше по коридора.

Спряхме пред зала, на която имаше табела "Конферентна зала".

- Всичко е наред. - уверих го.

Хари пусна ръката ми и кимна. След това погледна през мен, стреляйки баща си с въображаеми ножове.

- Хари, моля те дай най - доброто от себе си да....
- Добре, ще го направя. - той целуна челото ми и четиримата влязоха в стаята.

Исках да помоля Лиам да изчака с мен навън, но знаех, че Хари се нуждае от него, въпреки че не си го признаваше. Чувствах се толкова безполезна, докато мъже в костюми решаваха бъдещото образование на Хари. Извадих телефона от чантата си.

"В административната сграда съм, можеш ли да дойдеш тук?"

Почаках отговора му и телефонът ми извибрира след по - малко от минута.

"Да, идвам"
"Ще те чакам отвън" - изпратих.

Погледнах за последно вратите и излязох навън, за да се срещна със Зейн. беше студено, прекалено студено, за да чакам навън облечена с рокля до коленете, но нямах голям избор. Тъкмо когато мислех да вляза вътре, колата на Зейн спря отпред и той излезе от нея облечен с черно горнище и тъмни изтъркани дънки. Натъртеното му лице ме шокира, въпреки че го бях видяла вчера.

- Хей. - той пъхна ръцете си в джобовете на горнището си.
- Хей, благодаря, че дойде.
- Беше моя идея, не помниш ли? - той се усмихна.
- Предполагам си прав. - усмихнах се обратно.
- Исках да поговорим за това, което каза в болницата. - Зейн каза точно това, което мислех да кажа.
- Както и аз.
- Ти първо.
- Стеф каза, че си казал на Тристан, че ще повдигнеш обвинение срещу Хари. - опитах да не поглеждам към лицето му или към зачервените му очи.
- Така е.
- Какво? Но ти ми каза, че няма да го направиш. Защо ме излъга? - треперещият ми глас показваше, че съм наранена.
- Не те излъгах, тогава наистина го мислех.
- Тогава какво те накара да размислиш? - приближих се към него.
- Много неща. Помислих за всички неща, които ми е причинил, както и на теб. Той не заслужава да се отърве от това просто така. Боже, погледни лицето ми.

Не бях сигурна какво да кажа на Зейн в този момент. Той имаше право, но ми се искаше да не повдига обвинение.

- Той вече си навлече проблеми със съвета. - казах, надявайки се да го накара да размисли.
- Няма да стане нищо, Стеф ми каза, че баща му е директора. - той се намръщи.

Мамка му, Стеф. Защо ще му казва това?

- Това не значи, че ще се отърве лесно.
- Защо винаги бързаш да го защитиш? Без значение какво прави, ти винаги се бориш вместо него в неговите битки!
- Това не е вярно. - излъгах.
- Да, вярно е! Знаеш, че е. Каза ми, че ще помислиш над това, което ти казах и ще го напуснеш, но тогава те виждам в магазин за татуировки няколко дни по - късно с него. Това няма никакъв смисъл.
- Знам, че не разбираш, но го обичам.
- Ако го обичаш толкова много, тогава защо бягаш в Сиатъл? - думите му ме накараха да замръзна на мястото си.
- Не бягам в Сиатъл, отивам там, защото имам добра възможност.
- Ако ми кажеш, че не изпитваш нищо към, абсолютно нищо, няма да повдигна обвинение.
- Какво? - сякаш беше станало по - студено и вятърът духаше по - силно.
- Чу ме, кажи ми да те оставя намира и никога повече да не ти проговоря и ще го направя.

Думите му ми напомниха на нещо, което Хари ми каза преди много време.

- Не искам това, не искам да не си говорим. - признах.
- Тогава какво искаш? Защото изглежда си объркана, колкото мен! Продължаваш да ми пишеш и да се срещаме, целуваш ме, спиш с мен в едно легло, винаги идваш при мен, когато той те нарани! Какво искаш от мен? - усещах гнева и скръбта в гласа му.

Мислех, че изяснихме това в болницата.

- Не знам какво искам от теб! Обичам го и това никога няма да се промени, съжалявам, че те подведох, но аз...
- Кажи ми защо след седмица заминаваш за Сиатъл, а все още не си му казала! - Зейн изкрещя обратно, махайки с ръце пред тялото си.
- Не знам... Ще му кажа, когато имам шанс.
- Няма да му кажеш, защото знаеш, че ще те напусне. - Зейн изсъска, гледайки зад мен.
- Той... ами... - не знаех какво да кажа, защото беше прав.
- Но знаеш ли какво, Теса? Можеш да ми благодариш по - късно.
- За какво? - гледах как устните му се извиват в извратена усмивка.
- За това, че му казах вместо теб. - Зейн повдигна ръката си, сочейки зад мен, а мен ме побиха тръпки.

Знаех, че щом се обърна, ще видя Хари да стои там. Кълна се, че чувах забързаното му дишане по - силно от вятъра.