After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 250

  Гледна точка на Теса.

Беше пет без десет. Опитах да се обадя на Хари, но той не ми вдигна. Къде се губи цял ден? Дали Зейн е бил прав, когато каза, че Хари е излязъл късно снощи? Възможно е в момента да пътува към Сиатъл, планувайки да ме изненада, но не вярвам това да се случи. Съгласието ми да се срещна със Зейн тежеше на гърдите ми, откакто го направих. Знам,ч е Хари мрази връзката ми със Зейн. Мрази я толкова много, че го измъчва в сънищата му и ето ме тук, предизвиквайки го.

Дори не оправих косата си, нито грима си, когато влязох в асансьора, игнорирайки осъдителния поглед на Кимбърли, когато й казах за плановете си. Колата на Зейн се виждаше през остъклените стени и не можех да игнорирам вълнението си от това да срещна някой познат. Бих предпочела това да е Хари, но Зейн беше тук, а Хари - не.

Зейн излезе от колата си, за да ме поздрави, когато аз излязох от сградата. Усмивката му нарасна, докато ме гледаше да вървя по тротоара. Лицето му беше покрито с тъмни косъмчета, а той беше облечен с черни дънки сива блуза с дълги ръкави. Изглеждаше красив, както винаги, а аз изглеждах като смъртта.

- Хей. - той се усмихна, разтваряйки ръцете си за прегръдка.

Несигурността мина през мен, но нуждата ми да бъда мила ме избута към чакащите му ръце.

- Не сме се виждали скоро... - каза той в косата ми и аз кимнах в съгласие.
- Как беше пътя? - попитах го и се отдръпнах.
- Дълъг. - той отвори вратата на колата за мен и аз бързо влязох вътре, за да се скрия от студения въздух.

Кабината на колата му беше топла и миришеше като него.

- Какво те накара да дойдеш днес, вместо утре? - започнах разговора, когато Зейн колебливо подкара колата.
- Просто... промених решението си. Няма причина. - очите му се местеха между страничните огледала и това за задно виждане.
- Да караш в този град е плашещо. - казах му.
- Да. Много. - той се усмихна, все още съсредоточен на пътя.
- Знаеш ли къде можем да вечеряме? Все още не съм се разхождала и не знам къде са най-хубавите места.

Проверих телефона си отново, нищо.

Зейн и аз решихме да вечеряме в малко заведение в Монголски стил. Поръчах си пиле със зеленчуци и гледах как готвача приготви храната пред мен. Никога не бях влизала в такова заведение, а Зейн намираше това за забавно. бяхме седнали в задния край на ресторанта. Той седеше срещу мен и бяхме прекалено мълчаливи, за да се чувстваме комфортно.

- Има ли нещо? - попитах го, докато разбутвах храната си.
- Не знам дали изобщо трябва да ти казвам това. Изглежда, че имаш много неща на главата си в момента и искам да се прекараме хубаво. - очите на Зейн бяха меки и пълни с тревога.
- Добре съм. Кажи ми, каквото и да е. - подготвях се да удара, който знаех, че ще дойде.
- Вчера Хари дойде в апартамента ми.
- Какво? - не можах да скрия изненадата в гласа си.

Защо Хари ще ходи в апартамента на Зейн? И ако го е направил, как така Зейн седи пред мен без никакви видими белези или липсващи крайници?

- Какво искаше? - попитах го.
- Каза ми да стоя далеч от теб.

Снощи споменах на Хари за съобщението от Зейн и той изглеждаше толкова незаинтересован.

- По кое време? - попитах го, надявайки се да е било след като говорихме как не трябва да крием разни неща един от друг.
- Следобеда, около три.

Издишах раздразнено. Хари няма никакви граници и списъкът му с лоши постъпки нарастваше.

- Какво каза по-точно? - разтрих слепоочията си, апетитът ми беше изчезнал.
- Че не му пука как ще го направя или дали ще нараня чувствата ти, просто трябва да стоя далеч от теб. Той беше толкова спокоен, беше някак странно. - той заби вилицата си в парче броколи и го пъхна в устата си.
- Но ти все пак дойде тук?
- Да.
- Защо?

Тестостеронът от битката между тях двамата ме изморяваше и бях извън граници, опитвайки се да запазя спокойствие, но не успявах.

- Защото заплахите му няма да ми влияят повече. Той не може да ми казва с кого мога да бъда приятел и се надявам ти също да мислиш така. - златните му очи срещнаха моите.

Бях крайно раздразнена, че Хари е отишъл до апартамента на Зейн, за да го заплашва. Бях дори повече раздразнена от факта, че не ми го спомена, искал е Зейн да нарани чувствата ми и да приключи приятелството ни, а Хари е щял да продължи да крие ролята си от мен в цялата ситуация.

- Мисля по същия начин за Хари и това, че иска да контролира с кого мога да бъда приятелка... - когато думите напуснаха устата ми, очите на Зейн се изпълниха с триумф и това ме притесни - Но също си мисля, че има добра причина да не иска да бъдем приятели. Ти не мислиш ли така?
- Да и не. Няма да крия чувствата си към теб, но знаеш, че няма да те притискам. Казах ти, че ще приема всичко, което можеш да ми дадеш и ако всичко това е приятелство, ще живея така.
- Знам, че не ме притискаш. - реших да отговоря само на половината от изречението му.

Зейн никога не ме е притискал да правя каквото и да е и никога не ме е насилвал да правя нищо, но мразех начина, по който говореше за Хари.

- Можеш ли да кажеш същото за него? - той ме предизвика.

Нуждата да защитя Хари ме накара да проговоря.

- Не. Не мога. Знам, че ме притиска, но той си е такъв.
- Винаги бързаш да го защитиш, не те разбирам.
- Няма нужда да ме разбираш. - грубо отвърнах.
- Наистина ли? - каза Зейн тихо и се намръщи.
- Да. - изпънах гърба си и останах в това положение.
- Не те ли притеснява колко е властен? Той ти казва с кого можеш да бъдеш приятелка...
- Притеснява ме, но...
- Ти му позволяваш да го прави.
- Да не измина целия път до Сиатъл, за да ми напомниш, че Хари обича да контролира всичко?

Зейн отвори устата си, за да каже нещо, но я затвори.

- Какво? - притиснах го.
- Той те притежава и се тревожа за теб. Изглеждаш толкова стресирана.

Въздишах, предавайки се. бях стресирана, прекалено стресирана, но да споря със Зейн нямаше да ми помогне. Само увеличаваше раздразнението ми.

- Няма да си намирам извинения вместо него, но ти не знаеш нищо за нашата връзка. Не виждаш как той се държи с мен. Не го разбираш като мен. - избутах чинията си и забелязах, че двойката, седяща на съседната маса, беше насочила вниманието си към нас и аз снижих гласа си - Не искам да се карам с теб, изтощена съм и наистина нямах търпение да прекарам време с теб. - казах му.
- Държа се като задник, нали? - той се облегна назад на стола си - Съжалявам, Теса. Бих винил шофирането... но това не е извинение. Съжалявам.
- Всичко е наред, не исках да съм груба. Не знам какво ми става.

Цикълът ми наближаваше, сигурно затова съм толкова на ръба.

- Аз съм виновен, наистина. - той се пресегна през масата и стисна ръката ми.
- Как върви всичко друго? - попитах го.

Напрежението все още изпълваше въздуха помежду ни и аз не можех да спра да мисля за Хари. Той е ходил до апартамента на Зейн, за да го накара да стои далеч от мен, това ме дразнеше ужасно много, но сърцето ми ме болеше, заради отчаяността му.

Зейн започна да ми разказва да семейството си и колко е било горещо във Флорида, когато е ходил за последно. Разговорът помежду ни беше толкова лесен и напрежението ни напусна, позволявайки ми да довърша вечерята си.

- Имаш ли други планове за тази вечер? - попита ме Зейн, водейки ме към изхода.
- Да, ще ходя в джаз клуба на Крисчън, който той тъкмо отвори.
- Крисчън? - попита ме Зейн.
- О, шефа ми. При него живея.
- Живееш с шефа си? - той повдигна едната си вежда.
- Да, но той е бил в колежа заедно с бащата на Хари и са стари приятели. - обясних.

Не се бях сетила, че Зейн не знае нищо за живота ми. Той ме взе от партито по случай годежа им, но не знаеше нищо за Кимбърли и Крисчън.

- О, значи така си получила платено стажантство?

Ау.

- Да. - признах.
- Е, страхотно.
- Благодаря. - загледах се през прозореца и изкарах телефона от чантата си.

Все още нищо.

- Какво други мислиш да правиш, докато си в Сиатъл? - попитах го, докато му обяснявах от къде да мине към къщата на Ванс.

След няколко минути се отказах и написах адреса на телефона си. Екранът замръзна и телефонът се изключи два пъти, преди най-накрая да ми съдейства.

- Не съм сигурен. Ще видя какво искат да правя приятелите ми. Може би ще се видим по-късно тази вечер? Или преди да си тръгна в събота?
- Ще се разберем. - съгласих се.
- Хари кога ще идва? - отровата в гласа му не остана незабелязана.
- Не съм сигурна, може би тази вечер. - отново погледнах към телефона си, този път по навик.
- Вие заедно ли сте сега? Знам, че се съгласих да не говорим повече за това, но съм объркан.
- Както и аз. - признах и той се усмихна - Напоследък опитваме да спазваме малко разстояние.
- И това проработи ли?
- Да.

До последните няколко дни, когато Хари започна да се дистанцира от мен.

- Тогава това е добре.
- Какво? - исках да знам за какво си мисли, можех да го видя в очите му.
- Нищо, не искаш да го чуваш.
- Да, искам. - знаех, че ще съжалявам, но това не спря любопитството ми.
- Просто не виждам никакво разстояние. Ти си в Сиатъл, живеейки при приятел на семейството му, който ти е шеф. Той те контролира дори от Pullman, опитвайки се да прекрати останалите ти приятелства, а докато не прави това, той идва да те посети в Сиатъл. Това не ми изглежда като разстояние.

Не се бях замисляла как изглежда начина ми на живот от друга перспектива досега. Дали това беше още една причина, поради която Хари саботира апартамента ми? За да мога да бъда наблюдавана от приятелите на семейството му, ако все още реша да се преместя в Сиатъл?

- Работи за нас. Знам, че за теб няма никакъв смисъл, но работи. Знам...
- Той опита да ме подкупи, за да стоя далеч от теб. - прекъсна ме Зейн.
- Какво?
- Да, заплашваше ме и каза да ме предложа нещо. Каза ми да си намеря друга кучка в кампуса, с която да си играя.

Кучка?

- Каза, че никой друг няма да те има и беше ужасно горд, че си останала с него, дори след като ти е казал, че е спал с Моли, след като вие двамата започнахте да излизате.

Споменаването на Хари и Моли щипеше, Зейн знаеше, че ще е така. Точно затова го каза.

- Вече се справихме с това. Не искам да говорим за Хари и Моли. - казах прези стиснати зъби.
- Просто искам да знаеш с какво се справяш. Той не е същия човек, когато ти не си наоколо.
- Това не е нещо лошо. - отвърнах - Ти не го познаваш.

Бях облекчена, когато стигнахме до по-малко населената част от града и това ни показа, че сме на по-малко от пет минути път до временния ми дом. Колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре.

- Ти също. През цялото време се карате.
- Какво се опитваш да постигнеш? - попитах го.

Мразех посоката на разговора ни, но не знаех как да го върна към неутралната му територия.

- Нищо. Просто мислех, че след всичкото това време и всички неща, през които мина, заради него, най-накрая ще се осъзнаеш.

Една мисъл ме порази.

- Каза ли му, че идваш тук?
- Не.
- Не се бориш честно. - скарах му се.
- Нито пък той. - той въздиша, отчаяно опитвайки се да запази гласа си нормален - Виж, знам, че ще го защитаваш докрай, но не можеш да ме виниш, че искам това, което той има. Искам аз да бъда този, когото защитаваш, искам аз да бъда този, на когото се доверяваш, въпреки че не трябва. Аз винаги съм до теб, когато той не е.

Той потърка брадата си с ръка и си пое въздух.

- Не се боря честно, но и той не го прави. Никога не се е борил честно. Понякога се кълна, че единствената причина той да бъде толкова пристрастен към теб е, защото знае за чувствата ми към теб.

Точно заради това никога няма да можем да сме приятели. Въпреки сладкия разбиращ характер на Зейн, никога няма да проработи. Той все още не се е откачал и уважавам това. Но не мога да му дам това, което иска и нямам намерение да обсъждам връзката си с Хари с него всеки път, когато го видя. Той беше до мен, само защото аз му позволих да бъде.

- Не знам дали има останала част от мен, която да ти дам, дори и като приятел.
- Това е така, защото той те е пресушил.

Замълчах и се загледах през прозореца в борчетата, които ограждаха пътя.

- Не исках тази вечер да мине така. Вероятно никога повече няма да искаш да ме видиш. - той промърмори без да ме поглежда.
- Тази алея. - посочих през прозореца, несигурна какво друго да му кажа.

нловко напрежение изпълни колата, когато огромната къща се появи пред нас.

- Това е дори по-голямо от другата къща, тази, от която те взех преди. - каза той, взирайки се с широки очи във впечатляващата къща.

Опитваше да облекчи напрежението, както и аз. Започнах да му разказвам за фитнеса, контролния панел, който е свързан с телефона на Крисчън, просторната кухня, когато сърцето ми се качи в гърлото ми.

Колата на Хари беше паркирана зад лъскавото Ауди на Кимбърли. Зейн също я забеляза, но това не го засегна. Усетих как пребледнях. В очите на Зейн видях, че е разбрал, че започвам да се притеснявам.

- По-добре да вляза вътре. - заекнах.
- Отново съжалявам, моля те не си тръгвай разсърдена. Имаш достатъчно неща на главата си, не трябваше да те карам да се чувстваш по-лошо.

Той предложи да влезе вътре, за да се увери, че всичко е наред, но аз отказах. Знаех, че Хари ще ми е бесен, крайно бесен, но аз създадох тази бъркотия, затова аз щях поема отговорността да бъде почистена.

- Всичко е наред. - уверих го с фалшива усмивка и излязох от колата му с обещанието да му пиша, когато мога - Ще се справя с него.

Осъзнавах колко бавно крачех към вратата, но не положих никакви усилия да се движа по-бързо. Опитвах се да измисля какво да му кажа, дали да съм ядосана на Хари или да му се извиня, че отново излязох със Зейн, когато вратата се отвори.

Хари Излезе, облечен с тъмно сини дънки и обикновена черна тениска. Въпреки че минаха само два дни, откакто за последно го видях, пулсът ми се ускори и исках да бъда по-близо до него. Липсваше ми толкова много през кратките дни, в които бяхме далеч един от друг.

Лицето му беше като камък, а леденият му поглед проследи старата кола на Зейн, която изчезна от алеята.

- Хари, аз...
- Влез вътре. - скара ми се той.
- Не казвай... - започнах.
- Студено е, влез вътре. - очите му горяха, топлината в тях ме накара да замълча.

Той ме изненада, като нежно постави ръката си на гърба ми. Поведе ме навътре в къщата, покрай Кимбърли и Смит в хола и право към спалнята ми без нито дума. Той затвори врата след себе си и я заключи.

- Защо? - той ме погледна и сърцето ми едва не изскочи.
- Нищо не се случи, кълна се. Той каза, че е дошъл рано и искаше да вечеряме заедно. Не знаех как да му откажа.
- Никога не знаеш. - той изплю, гледайки ме в очите.
- Знам, че си ходил в апартамента му вчера. Защо не ми каза?
- Защото няма нужда да знаеш. - дишането му беше грубо, едва контролирано.
- Не ти решаваш какво трябва да знам аз. - предизвиках го - Не може да криеш неща от мен. Знам и за сватбата на майка ти. - казах тихо.

Той дори не трепна.

- Стъпка по стъпка.

Вените на ръцете му бяха видими под малкото останала бяла кожа, нежно синьо смесено с черно мастило. Юмруците му бяха стиснати силно.

- Няма да се срещам с него повече.
- И преди каза така.
- Знам. Преди не разбирах, но след като прекарах време с него днес, разбирах.
- Защо така? - погледнах настрани от настойчивостта му - Погледни ме. - нареди той хладно.
- Защото знам, че той е твоят спусък и не трябва да те притискам, като се виждам с него. Знам колко много ще ме заболи, ако те видя с Моли или с която и да е друга по този начин.
- Защо сега? какво направи той, че изведнъж си промени решението?
- Нищо. Не ми е направил нищо. Не трябваше да ми отнема толкова много време, за да го разбера.
- Ако се срещнеш с него отново, това е края. Не мога да се справя с това. Отне ми всичко да не ви намеря по време на вечеря, да го пребия и да те измъкна от там. Не се шегувам, Теса, това е прекалено много за мен, а аз се опитвам, наистина се опитвам и ти го проваляш, като го водиш наоколо.

Отстъпих назад и събрах мислите си. Той беше прав, използваше грешните думи, но твърдението му беше вярно. Очаквам от него да сдържа гнева си, докато аз правя нещо, което знам, че би го ядосало.

- Ще му кажа веднага. ще му се обадя пред теб и ще му кажа, че не искам да бъдем приятели повече. Знам колко много те безпокои това. Между сънищата ти и каквото и да ти е казала Стеф, знам, че имаше съмнения и не трябваше да им помагат да станат реалност.

Очите на Хари омекнаха и той наклони главата си. Очакваше от мен да се боря, знаех го.

- Съжалявам. - помолих му се.

Все още му бях ядосана, че беше скрил от мен, но му дължах извинение, че излязох със Зейн, отново.

- Ела тук. - той разтвори ръцете си за мен по начина, по който винаги прави и аз бързо се увих в тях.
- От къде разбра, че съм с него? - притиснах бузата си към гърдите му.

Ментовият му мирис завладя сетивата ми, прогонвайки всички мисли за Зейн.

- Кимбърли ми каза. - каза той в косата ми.
- Тя наистина не знае кога да си мълчи. - намръщих се.
- Ти нямаше ли да ми кажеш? - палецът му се притисна под брадичката ми и повдигна главата ми.
- Да, щях и бих предпочела аз да ти кажа.

Предполагам бях благодарна, на Кимбърли за честността й. Беше лицемерно да искам да бъде честна с мен, но не и с Хари.

- Бях сериозен, когато казах, че няма да се виждаш с него отново. Нека това да бъде последния път, когато говорим за това.

Игнорирах настоятелния му тон.

- Защо не дойде да ни намериш? - попитах го.

Мислех, че ще направи точно това, ако знае, че съм със Зейн.

- Защото. - той издиша, взирайки се в очите ми - Ти говореше за този "цикъл" и аз исках да го прекратим.

Сърцето ми се изду, заради честността му и смисления му отговор. Наистина полагаше усилия и това знаеше много за мен.

- Все още съм бесен. - добави той.
- Знам. - докоснах бузата му с пръстите си и ръцете му се затегнаха около мен - Аз също съм бясна. Не ми каза за сватбата и искам да знам защо.
- Не тази вечер. - той ме предупреди.
- Да, тази вечер. Ти каза каквото имаше да казваш за Зейн, сега е мой ред.
- Теса... - устните му се притиснаха в тънка линия.
- Хари...
- Вбесяваща си. - той ме пусна и отиде в другия край на стаята, оставяйки разстояние помежду ни, което не можех да понасям.
- Както и ти! - отвърнах, следвайки движенията му, за да се приближа до него отново.
- Не искам да говорим за шибаната сватба точно сега. Вече съм вбесен и едва се контролирам. Не ме притискай, окей?
- Хубаво! - предадох се.

Не, защото се страхувах от това, което щеше да ми каже, а защото прекарах два часа и половина със Зейн и гневът на Хари само прикриваше тревогата и болката, които му причиних.