After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 255

  Гледна точка на Теса.

- Добре ли си? - попита ме Лиам, точно когато с Хари се върнахме в апартамента.

Въздухът беше застоял и беше неловко.

- Да. - отговорих просто, лъжейки.

Бях объркана, ядосана и изморена. Бяха минали едва няколко часа, откакто дойдохме в Pullman и вече бях готова да се прибера в Сиатъл. Каквато и възможност да съществуваше да искам да се върна и да живея тук, изчезна, докато вървяхме в мълчание от асансьора към апартамента.

- Теси... Не исках нищо от това да се случва. - баща ми ме последва в кухнята.

Нуждаех се от чаша вода, главата ми пулсираше.

- Не искам да говорим за това. - мивката изскърца, когато аз завъртях кранчето, за да напълня чашата си.
- Мисля, че поне трябва да поговорим...
- Моля те. - обърнах се към него.

Не исках да говорим за това. Не исках да чуя ужасната истина, нито пък лъжите му. Исках да се върна във времето, когато исках да изградя връзката с него, която никога не съм имала като дете. Знаех, че Хари няма причина да ме лъже за навиците на баща ми, но какво ако греши?

- Теси... - баща ми ме помоли.
- Тя каза, че не иска да говори за това. - Хари изсъска, влизайки в стаята.

Той навлезе в кухнята и застана между мен и баща ми. Този път му бях благодарна, че се намеси, но бях леко разтревожена, заради бързите движения на гърдите му, когато дишането му стана по-плитко и накъсано. Бях благодарна, че баща ми въздиша, предавайки се и ме остави насаме с Хари в кухнята.

- Благодаря. - облегнах се на плота и отпих още веднъж от хладната вода.
- не трябваше да ти позволявам да дойдеш тук, знаех, че това ще се случи. - линия от притеснение се настани върху челото на Хари и той не опита да скрие намръщеното си изражение.

Пръстите му се притиснаха към слепоочията му и той се облегна на плота отсреща.

- Добре съм.
- Винаги така казваш.
- Защото винаги така трябва да бъде. Иначе, когато следващото бедствие настъпи, няма да съм подготвена.

Адреналинът, минаващ през мен само преди минути, изчезна заедно с надеждата, че поне веднъж няма да се случи нещо лошо цял уикенд. Не съжалявах, че дойдох тук, защото Лиам ми липсваше толкова много и исках да си взема писмото, електронната книга и гривната. Сърцето все още ме болеше, заради писмото. Не изглеждаше нормално един предмет да значи толкова за мен, но беше така. Тогава за пръв път Хари беше открит с мен, без повече криене, без повече тайни за миналото ми, всичките му карти бяха на масата и аз нямаше нужда да го карам да ми признае това. Мислите, които той е вкарал в него и ръцете му, които трепереха, когато ми го даваше, винаги ще останат в ума ми. Не се сърдех на Хари, наистина, иска ми се да не го беше унищожавал, но познавах гнева му и аз бях тази, която го остави тук, знаейки това. Нямаше да си позволя да мисля за това повече, въпреки че все още ме болеше да мисля за парчето хартия, което беше останало. Малкото късче никога няма да съдържа емоцията, която той беше написал на страницата.

- Мразя това, че мислиш така на нещата. - каза тихо Хари.
- Аз също. - въздишах, съгласявайки се, но болезненото му изражение ме накара да добавя - Но не си виновен ти.
- Как пък не. - раздразнените му пръсти минаха през косата му - Аз съм този, който скъса шибаното писмо, аз те докарах тук и аз мислех, че ще скрия навиците на баща ти от теб. Мислех, че онзи задник няма да се върне тук, когато му дадох часовника си, в замяна на парите, които баща ти му е дължал.

Взирах се в Хари, който винаги беше толкова напрегнат и исках да го прегърна. Той е дал нещо от себе си, без значение, че твърди, че предмета не е значел нищо за него, опитал е да извади баща ми от дупката, в която той сам беше скочил. Боже, обичам го.

- Много се радвам, че те имам. - казах му.

Раменете му се изпънаха и главата му бързо се вдигна, за да ме погледне.

- Не знам защо аз съм причината за почти всяко бедствие в живота ти.
- Не, аз също съм си виновна. - уверих го.

Иска ми се да се мислеше за нещо повече, само ако можеше да се види такъв, какъвто го виждам аз.

- Лъжеш. - той се взираше в мен с очакващи очи - Но ще го приема.

Взирах се в стената в мълчание, мозъкът ми премисляше по хиляда мисли в минута.

- Все още съм бесен, че тръгна след него като откачена. - Хари ми се скара.

Знаех, че ще бъде. Също знаех, че ще ме последва в отвратителната ми идея да преследвам Чад и да взема часовника обратно. Какво по дяволите си мислех?

Мислех си, че часовникът представлява началото на връзката между Хари и баща му. Той каза, че е мрази този часовник и отказа да го носи, казвайки, че е възмутителен. Хари не знаеше, че го бях виждала да се взира в предмета, когато минавах покрай спалнята. Дори веднъж го видях в ръката му, той го оглеждаше, сякаш часовника можеше да го изгори или излекува. Изражението му беше нерешително, когато той невнимателно го метна в голямата черна кутия.

- Адреналинът ме превзе. - повдигнах рамене, опитвайки се да скрия трепването си при мисълта наистина да настигна отвратителния мъж.

Имах лошо предчувствие за него още първия път, когато дойде да вземе баща ми от апартамента, но не знаех, че някога ще се върне. Но мазни мъже да продават дрога не беше едно от подозренията ми. Това очевидно беше нещото, за което Хари искаше да се "погрижи и нямаше нужда да се тревожа". Ако просто си бях останала в апартамента, все още нямаше да знам за тази ситуация, все още щях да виждам баща си в прилична светлина.

- Е, не ми пука за адреналина ти, очевидно спира достъпа на кислород до мозъка ти. - изпуфтя Хари, взирайки се в хладилника зад мен.
- Да пускаме ли следващия филм? - гласът на баща ми прозвуча от хола.

Аз импулсивно погледнах към Хари, паникьосана и той отвори устата си, за да отговори вместо мен.

- След минута. - тонът му беше груб, беше ядосан.

Той погледна надолу към мен, височината и раздразненото му изражение ме надвиваха.

- Няма нужда да ходиш там и да говориш с тях за някакви глупости, ако не искаш. Предизвиквам ги да ти кажат нещо.

Идеята да гледам филм с баща си не ми звучеше ни най малко добра, но не исках да стане неловко, както и не исках Лиам да си ходи.

- Знам. - въздишах.
- Отказваш да повярваш на всичко, което чуеш и те разбирам, но рано или късно ще трябва да се срещнеш с реалността. - думите му бяха груби, но очите му - съжалителни, когато ме погледна.

Почувствах топлината от пръстите му, които погалиха двете ми ръце.

- За сега избирам късно. - помолих го и той кимна, не в одобрение, а в приемано не отказа ми.

За сега.

- Тогава можеш да отидеш при тях, ще дойда след минута. - той наклони глава към хола.
- Добре, може ли да направиш пуканки? - усмихнах му се, давайки най-доброто от себе си да го убедя, че сърцето ми не блъска в гърдите ми и дланите ми не се потят.
- Притискаш ме. - той се усмихна игриво, когато ме избута от кухнята - Върви.

Когато влязох в едва осветения хол, баща ми седеше на нормалното си място на дивана, а Лиам беше прав, облегнат на тухлената стена. Ръцете на баща ми бяха в скута му, човъркаше кожата около ноктите си. Навик, който и аз имах като дете, докато майка ми не ме накара да спра. Вече знаех от къде е дошъл.

Когато тъмните очи на баща ми ме погледната, ме побиха тръпки. Не можех да реша дали е от светлината или умът ми си играеше игрички с мен, но очите му бяха почти черни и от това ми се гадеше. Наистина ли се дрогираше? И ако е така, по колко и от какъв вид? Всичко, което знаех за дрогата беше от няколко епизода на Intervention, които гледах с Хари. Трепвах и закривах очите си, когато наркоманите забиваха иглите в кожата си или когато пушеха пенливата течност от лъжица. Едва понасях да ги гледам как се самоунищожават, както и всички около тях, докато Хари ми обясняваше, че не съжалява "шибаните наркомани". Баща ми наистина ли беше един от тях?

- Разбира, ако искаш да си вървя. - гласът на баща ми не беше като измъчващите му очи.

Беше тих, слаб и пречупен. Сърцето ме заболя.

- Не, всичко е наред. - преглътнах и седнах на пода, за да изчакам и Хари.

Чух тихото пукане на царевица и мириса на току що изпукани пукани изпълни апартамента.

- Ще ти кажа всичко, което искаш да...
- Всичко е наред, наистина. - уверих баща си с усмивка.

Къде беше Хари?

Въпросът ми беше отговорен само след минута, когато той влезе в хола с пакет пуканки в едната си ръка и чашата ми с вода в другата. Той седна до мен на пода без да казва нищо и постави пакета в скута ми.

- Малко са изгорени, но все още стават за ядене. - каза той тихо.

Очите му се преместиха право на телевизора и знаех, че сдържа неизказаните си мисли. Стиснах ръката му, за да му благодаря, че го прави. Не мисля, че щях да понеса още нещо тази вечер.

Пуканките бяха вкусни и маслени. Хари се напрегна, когато предложих на Лиам и на баща си, предполагам, че затова отказаха.

- Каква глупост гледаме сега? - попита ме Хари.
- Sleepless in Seattle. - отговорих, усмихвайки се широко.
- Наистина ли? - той врътна очи, заради иронията и аз се развеселих.
- Прекрасен филм. - защитих го.
- Разбира се. - той ме погледна, но очите му не се задържаха дълго върху моите, както обикновено.

Той използва суичъра си, за да избърша маслото от пръстите си. Трепнах и си отбелязах да накисна дрехата по-дълго от обикновено утре.

- Има ли нещо? Филмът не е лош. - прошепнах му.

Баща ми довършваше останалата част от пицата, а Лиам отново беше заел мястото си на стола.

- Не. - той отново не ме погледна.

Не исках да го притискам, всички вече бяха на ръба, заради събитията от тази вечер. Филмът ме разсея от мен самата и ужасния му ум достатъчно дълго, за да се посмея с Лиам и баща си. Хари се взираше в екрана, раменете му отново бяха напрегнати, а умът му беше на мили разстояние. Отчаяно исках да го попитам какво не е наред, за да мога да го оправя, но знаех, че е най-добре да го оставя намира засега. Вместо това, аз се облегнах на гърдите му, свих коленете си зад себе си и увих едната си ръка около кръста му. Той ме изненада, като ме придърпа по-близо до себе си, целувайки нежно косата ми.

- Обичам те. - той прошепна.

Бях почти убедена, че ми се причуват гласове, докато не погледнах към очакващите му зелени очи.

- Обичам те. - отговорих нежно.

Взирах се в него за момент, просто за да възприема колко е красив за мен. Той ме караше да полудея, както и аз правех с него, но той ме обичаше и спокойното му държание тази вечер беше просто още един показател на това. Без значение колко принудено е държанието му, той се опитваше и в това намирах утеха. Сигурност, че дори посред суровата буря, той ще бъде моята опора. Преди се страхувах, че ще ме повлече надолу, сега дори нямам нищо против, ако го направи.

Тежко чукане на вратата ме накара да скоча от скута на Хари. Бях се унесла. Хари махна ръцете си от тялото ми и нежно ме премести на пода, за да стане. Огледах лицето му, търсейки гняв или шок, но вместо това той изглеждаше... разтревожен?

- Няма да мърдаш. - каза ми.

Кимнах в съгласие. Не исках да виждам лицето на Чад отново.

- Просто трябва да се обадим в полицията, иначе той няма да спре да идва тук. - простенах, чудейки се колко се е променил този апартамент през последните няколко седмици.

Паниката отново се надигна в гърдите ми, заради неканения гост и когато погледнах към баща си и Лиам, те бяха заспали. Филмът беше поставен на пауза, сигурно съм била заспала без да разбера.

- Не. - каза Хари.

Застанах на колене, когато той стигна до вратата. Ами ако Чад не е сам? Дали ще опита да нарани Хари? Изправих се и тръгнах към дивана, за да събудя баща си. Едва забелязах тежкото тракане от токчета по твърдия под. Обърнах главата си, за да видя майка си в пълния й блясък, облечена в нейната тясна червена рокля, накъдрена коса и червено червило. Красивото й лице беше намръщено, когато сините й очи срещнаха моите.

- Ти какво... - започнах.

Погледнах към Хари. Той беше спокоен... сякаш очакваше нещо да се случи... Той й позволи да мине покрай него и да тръгне към мен.

- Ти си я повикал? - изпищях, когато парчетата пъзел се наредиха.

Той погледна настрани. как е могъл да й се обади? Той знае каква е майка ми, защо ще я завлича в това?

- Избягваше обажданията ми, Тереза. - тя изсъска - И сега разбирам, че баща ти е тук! В този апартамент, както и че се дрогира.

Тя ме подмина, тръгвайки право към целта си. Огнено червените маникюри на ръцете й грабнаха ръката на баща ми и тя дръпна спящото му тяло от дивана, а той падна на пода.

- Ставай, Ричард! - тя изкрещя.

Трепнах, заради грубия й тон. Баща ми се размърда, използвайки дланите си да подпре тялото си и поклати глава. Очите му едва не изскочиха от черепа му, когато той видя жената пред него. Гледах го, докато той мигаше яростно и се изправи на крака.

- Керъл? - гласът му беше дори по-тих от моя.
- Как смееш! - тя размаха пръста си пред лицето му и той се отдръпна от нея.

Краката му се удариха в дивана, карайки го да падне назад. Изглеждаше ужасен и не го винях. Лиам се събуди и отвори очите си. Изражението му стана като на баща ми, объркано и ужасено.

- Тереза, върви в спалнята си. - каза тя.

Какво?

- Не, няма. - предизвиках я.

Защо Хари й се е обадил? Всичко беше наред, аз продължих напред.

- Те вече не е дете, Керъл. - баща ми ме защити.

Бузите на майка ми се издуха и гърдите й се повдигнаха. Знаех какво следва.

- Да не си посмял да говориш за нея сякаш я познаваш! Сякаш имаш нещо общо с нея!
- Опитвам да се реванширам за загубеното време... - баща ми държеше на своето много прилично за човек, който току що бе събуден от бившата си съпруга, която му крещеше в лицето.

Не знаех какво да мисля за сцената, която се развиваше пред мен. Имаше нещо в гласа на баща ми, нещо в тона му, когато той се приближи към майка ми, събирайки смелост, която почти ми изглеждаше позната. Но не можех да се сетя.

- Загубено време! Човек не може да се реваншира за изгубено време! А сега чувам и че се дрогираш?
- Вече не! - той изкрещя обратно.

Исках да се скрия зад Хари, но точно сега не знаех той на която страна е. Очите на Лиам бяха забити в мен, а тези на Хари - в майка ми и баща ми.

- Искаш ли да си тръгнеш? - прочетох по устните на Лиам от другия край на стаята.

Поклатих глава, отказвайки офертата му, надявайки се, че очите ми могат да му покажат колко съм му благодарна за предложението.

- Вече? Вече!

Майка ми трябва да е обула най-тежките си токчета. Чудех се дали пода щеше да се пропука, докато тя ходеше по него.

- Да, вече! Виж, не съм перфектен, окей? - ръцете му минаха през късата му каза и аз замръзнах на мястото си.

Този жест ми беше толкова познат, беше толкова странно.

- Не бил перфектен! Хах! - тя се засмя и белите й зъби осветиха тъмната стая.

Исках да включа лампата, но не можех да помръдна. Не знаех как се чувствам, нито какво да мисля, докато родителите ми си крещяха на средата на хола. Бях убедена, че този апартамент е прокълнат, трябва да е.

- Да не бъдеш перфектен е добре. Да се дрогираш и да дърпаш дъщеря си по същия път е плачевно!
- Не я дърпам по никакъв път! Давам най-доброто от себе си да се реванширам за това, което й причиних, както и на теб!
- Не! Не го правиш! Ти се връщаш, само за да я объркаш още повече! Тя вече обърка живота си достатъчно!
- Тя не е объркала живота си. - Хари я прекъсна.

Майка ми го погледна с огнено, гневен поглед и след това отново върна вниманието си към баща ми.

- Ти си виновен за това, Ричард Йанг! За всичко това! Ако не беше виновен ти, тя нямаше да е в тази отровна връзка с това момче! - тя размаха ръцете си към Хари.

Знаех си, че е въпрос на време тя да го завлече в разговора.

- Тя никога не е имала мъж за пример, който да й покаже как една жена трябва да бъде третирана, ето защо живее тук с него! Без брак, живеейки в грях и бог знае още какво прави той! Сигурно се дрогира заедно с теб!

Осъзнах се. Кръвта ми незабавно закипя и яростната нужда да защитя Хари се появи.

- Не смей да замесваш Хари в това! Той се грижеше за баща ми и му позволи да остане тук, далеч от улиците! - мразех това, че изборът ми на думи приличаше на този на майка ми.

Хари пристъпи напред и застана до мен. Знаех, че ще ме предупреди да стоя настрана.

- Вярно е, Керъл. Той е добър човек и я обича повече, отколкото аз някога съм виждал. - включи се баща ми.

Майка ми сви юмруците си и перфектно розовите й бузи станаха ярко червени.

- Да не си посмял да го защитаваш! Всичко това. - тя размаха един юмрук из въздуха - Се случва, заради него! тя трябваше да е в Сиатъл, създавайки живот за себе си, намирайки си подходящ съпруг...

Едва можех да чуя нещо, заради кръвта във вените ми и туптенето в ушите ми. Сред всичко това, съжалявах Лиам, който любезно се оттегли към спалнята и ни остави намира, както и Хари, който отново беше използван като изкупителна жертва на майка ми.

- Тя живее в Сиатъл, просто посещава баща си. Казах ти го по телефона. - плахият глас на Хари прозвуча сред хаоса, той едва се контролираше и това ме накара да настръхна.
- Не си мисли, че просто защото ми се обади, сме станали приятели изведнъж. - тя изсъска към Хари.

Той ме дръпна назад за ръката и аз го погледнах гневно, объркана. Дори не бях осъзнала, че съм тръгнала към нея, докато той не ме спря.

- Осъдителна, както винаги. Ти никога няма да се промениш, все още си същата жена от преди толкова много години. - баща ми поклати глава неодобрително.

Бях благодарна, че той е на страната на Хари.

- Осъдителна? Ти знаеш ли, че това момче, което защитаваш, с измама си проправи път между краката на дъщеря ти, за да спечели пари от някакъв залог между него и приятелите му? - гласът на майка ми беше студен, самодоволен дори.

Всичкият въздух напусна стаята и аз се задавих, пъшкайки за глътка въздух.

- Вярно е! Той се хвалеше из кампуса със завоеванието си. Затова не го защитавай пред мен. - тя изсъска.

Баща ми се ококори, виждах бурята задаваща се зад очите му, когато той погледна към Хари.

- Какво? Това вярно ли е? - баща ми също се бореше за глътка въздух.
- Това не е важно! Вече минахме през това. - казах му.
- Виждаш ли, тя си е намерила някой точно като теб, затова нека се молим тя да не забременее от него и той да не избяга, когато стане трудно.

Не можех да слушам повече. Не можех да позволя Хари да бъде влачен в калта от двамата ми родители. Това беше бедствие.

- А и да не споменаваме само преди три седмици, някакво момче я остави на дивана ми в безсъзнание, заради неговите... - тя посочи към Хари - Приятели! Те едва не я бяха изнасилили!

Спомена за онази нощ ме поболяваше, но начина, по който майка ми винеше Хари, ме притесняваше най-много. Той не беше виновен за това и тя го знаеше.

- Кучи син! - баща ми каза през стиснати зъби.
- Недей. - Хари спокойно го предупреди.

Молех се баща ми да го послуша.

- Заблуди ме! Мислех си, че просто имаш лоша репутация, няколко татуировки и его! Можех да се справя с това, аз съм същия, но ти си се възползвал от дъщеря ми! - баща ми тръгна към Хари и аз застанах пред него.

Мозъкът ми нямаше шанса да се свърже с устата ми, преди да проговоря.

- Спрете! И двамата! - изкрещях - Ако искате да се карате, заради миналото си, това си е ваш избор, но няма да забърквате Хари в това! Той ти се обади по някаква причина, майко, и ето, че отново го хвърляш пред колата, заради гнева си. Това е неговия апартамент, а не вашия. И двамата можете да се разкарате! - очите ми горяха, молейки ме да изпусна горещите сълзи, но отказах да го направя.

Майка ми и баща ми спряха. Погледнаха ме, след това се погледнаха един друг.

- Изяснете проблемите си или напуснете, аз ще бъда в спалнята. - увих пръстите си около ръката на Хари и опитах да го издърпам след себе си.

Той се поколеба за момент, преди да използва дългите си крака да застане пред мен и да ме поведе по коридора, все още стискайки ръката ми. Хватката му беше силна, едва издържах, но си мълчах. Все още бях шокирана от пристигането и караницата на майка ми, затова натиска на ръката му беше най-малкият ми проблем.

Затворих вратата след себе си, тъкмо на време, за да заглуша крещящите гласове на родителите си от другия край на коридора. Изведнъж отново се чувствах като на девет, бягайки през двора на къщата на майка ми към моя рай, малката беседка, скрита между дърветата. Винаги можех да чуя виковете им, без значение колко силно Ноа се опитваше да скрие неприятния звук.

- Иска ми се да не й се беше обаждал. - върнах се от спомените си и погледнах нагоре към Хари.

Лиам седеше на бюрото, опитвайки да не ни гледа.

- Нуждаеше се от нея, отказваше всичко. - гласът му беше дрезгав.
- Тя само влоши нещата, тя му каза какво си направил.
- Точно в онзи момент най-правилно беше да й се обадя, опитвах се да ти помогна. - убеждаваше ме той.
- Знам. - въздишах.

Иска ми се идеята да беше хрумнала първо на мен, но знаех, че той правеше това, което сметне за правилно.

- Проклет съм, ако го направя, проклет съм дори и да не го направя. - той поклати глава и се отпусна на леглото - Винаги ще има някой, който да ни напомни за това, знаеш го, нали? - той ме погледна.

Той се самоизключваше, можех да го почувствам и очевидно го виждах как се случваше пред мен.

- Не, това не е вярно. - излъгах.

Имаше съвсем малко истина в думите ми. След като всички разберат, няма да пропуснат шанс да ни напомнят. Побиха ме тръпки при мисълта Кимбърли и Крисчън да разберат, всички други около нас вече знаеха унизителната истина.

- Да, вярно е! Знаеш, че е! - Хари повиши тон и закрачи през стаята - Никога няма да отмине, всеки път, когато ние се завъртим наоколо някой ще го спомене, ще ти припомни що за прецакан човек съм аз! - юмрукът му се заби в бюрото преди да мога да го спра.

Дървото се сцепи и Лиам скочи от стола.

- Не го прави! Не им позволявай да се доберат до теб, моля те! - стиснах в юмрука си черния му суичър, спирайки го да удари още веднъж вече счупеното бюро.

Той се отдръпна рязко, но аз не го пуснах. Този път хванах и двата му ръкава и той се обърна, гневен.

- Не си ли изморена от това? Не си ли изморена от постоянната борба? Ако просто ме оставиш да си тръгна, животът ти ще стане много по-лесен! - думите на Хари излизаха от устата му накъсани, високи и всяка сричка минаваше през мен.

Винаги правеше това, винаги мислеше за саморазрушението си. Но този път нямаше да го позволя.

- Спри! Знаеш, че не искам да бъде лесно. - хванах лицето му между ръцете си и го накарах да ме погледне в очите.
- И двамата, изслушайте ме. - Лиам ме прекъсна.

Хари не го погледна, държеше яростния си поглед върху мен. Най-добрият ми приятел, доведеният брат на Хари, се приближи и застана само на няколко крачки от нас.

- Не може да го направите отново. Хари, ти не може да позволяваш на хората да влизат в главата ти така. Мнението на Теса е единственото, което има значение. Позволи й да бъде единствения глас в главата ти. - Лиам го посъветва.

Черните кръгове под очите на Хари видимо се свиха, сякаш асимилираше думите.

- И Тес... - Лиам въздиша - Ти не трябва да се чувстваш виновна и не трябва да опитваш да убедиш Хари, че искаш да бъдеш с него. Това, че все още си тук след всичко, трябва да е достатъчно доказателство - Лиам беше прав, но не бях сигурна дали Хари щеше да го разбере, докато беше гневен и ранен - Теса се нуждае от теб да я успокоиш в момента, родителите й с крещят един на друг в другата стая, заради нея, затова не се прави сякаш това се случва, заради теб. - Лиам каза на доведения си брат.

Думите на Лиам накараха нещо в ума на Хари да щракне и той кимна, накланяйки главата си, за да опре челото си в моето. Грубото му дишане се успокояваше с всеки дъх.

- Съжалявам. - Хари прошепна.
- Аз ще се прибирам. - Лиам погледна настрани от нас, очевидно чувствайки се некомфортно - Ще каза на майка ми, че ще наминете.

Отдръпнах се от Хари, за да увия ръцете си около врата на Лиам.

- Благодаря ти за всичко, толкова се радвам, че беше тук. - казах срещу гърдите му.

Той ме прегърна силно и този път Хари не ме дръпна обратно. Когато аз се отдръпнах, Лиам излезе от стаята и аз отново погледнах към Хари. Той оглеждаше разкървавените си кокалчета. Гледка, която се превърна в далечен спомен, който си припомних, докато кръвта му капеше на пода.

- Относно това, което Лиам каза... - каза Хари, бършейки окървавената си ръка в края на суичъра си - Когато каза, че ти трябва да си единствения глас в главата ми, аз искам това да се случи. - той призна с изтормозено изражение - Искам го толкова много. Но изглежда, че просто не мога да се отърва от тях, Стеф, Зейн, сега майка ти и баща ти.
- Ще се справим с това, ще го направим. - обещах му.
- Тереза. - гласът на майка ми се чу от другата страна на вратата.

Бях пленена от Хари, за да забележа тишината в стаята.

- Тереза, влизам. - вратата се отвори на последната дума и аз застанах зад Хари.

Изглежда винаги се случваше така.

- Трябва да поговорим за това, всичко това. - тя ме погледна, както и Хари.

Той се обърна и ме погледна, повдигайки едната си вежда очаквайки одобрението ми.

- Не мисля, че има за какво да говорим. - казах зад щита си.
- Има много за говорене, съжалявам за държанието си тази вечер. Полудях, когато видях баща ти тук, след всичко тези години. Дай ми малко време да ти обясня. Моля те. - думата "моля" прозвуча толкова странно от устата на майка ми.

Хари отстъпи настрани, разкривайки ме пред нея.

- Ще почистя това. - той повдигна ранената си ръка във въздуха и излезе от стаята, преди да мога да го спра.
- Седни, имаме много да говорим. - тя прокара дланите си по предната част на роклята си и събра гъстата си руса коса на едното си рамо, преди да седне накрая на леглото.