After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 288

  Гледна точка на Хари.

Когато Кен заспа в стола си до телевизора, аз буквално можех да чуя как в ума си се радваше, че ще присъствам на завършването. Той ще държи някаква шибана реч, ще отегчи няколко човека, включително и мен, до смърт и тогава ще ме види как вървя по шибаната сцена.

Теса се беше подпряла на рамката на вратата на всекидневната. Дойдох в хола, само защото пречех на частта с почистването от вечерята. Най-малко любимата ми част, разбира се. Теса се взираше в Лиам и Стейси, а сега се обърна към мен. Изглеждаше малко изненадана, че я гледам и не бях сигурен защо. Аз кога не я гледам?

Обезпокоеното й изражение ме накара да стана на крака за секунди и да прекося хола, за да застана пред нея.

- Какво има? - попитах я.
- Трябва да поговорим за нещо. - отговори ми Теса тихо.
- Добре, какво има? - приближих тялото си към нейното, приклещвайки я до стената.

Тя ахна и аз се приближих още няколко инча. Обичах начина, по който тя реагираше, дори сега. Теса се изкашля и след това отново и отново. Тя вдигна ръката си, за да покрие устата си и аз я оставих, за да взема чаша с вода. Карън се движеше из кухнята, както обикновено, и аз се пресегнах покрай нея, за да напълня чашата с вода.

- Какво става? Умът ти изминава миля в минута. - отново попитах Теса, след като беше изпила цялата чаша.

Можех да го видя, някаква мисъл, някакъв шибан проблем, който се мотаеше в главата й, правейки я нервна и карайки я да изпадне в пристъп на кашлица.

- Може ли да поговорим навън? - попита ме Теса, когато ме поведе през кухнята към верандата отвън.

Нежно хванах ръката й, увивайки пръстите си около нейните и се усмихнах, когато тя не се отдръпна.

- Изплюй камъчето. - окуражих я.

Тя неловко стоеше до вратата и аз седнах на масата. Поставих ръката си върху нейната, когато тя започна да нервничи, движейки ръцете си нагоре и надолу като маниак, докато най-накрая не ги постави върху масата.

- Успокой се. - опитах да успокоя нервите й, дори само малко.

Ставах все по-притеснен с всяка изминала секунда тишина между нас. Не ми харесваше да я виждам толкова нервна, караше ме да откача.

- Криех нещо от теб и ме подлудява. Трябва да ти кажа сега и знам, че това не е подходящия момент, но трябва да знаеш, преди да разбереш по друг начин. - каза тя бързо, почти паникьосано.
- Какво направи? - опитах да остана възможно най-спокоен, когато умът ми започна да полудява.
- Нищо. Нищо от това, което си мислиш.
- Ти не си... Не си била... с някой друг, нали? - знаех, че не трябва да питам, но просто не можех да спра думите и параноята в ума ми.
- Не! - Теса поклати главата си - Не, нищо такова. Просто взех решение и го крих от теб. Не включва това аз да бъда с някой друг.
- Добре, тогава няма да бъде толкова зле. - разтрих врата си, за да успокоя малко от напрежението там.

Нищо не може да бъде толкова лошо, колкото тя да бъде с друг мъж. Нищо.

- Ами... - тя започна.

Заради начина, по който тя каза думата, нещо в начина, по който тя се колебаеше как да започне, нещо ме накара да проговоря.

- Чакай, преди да ми кажеш какво е, ми кажи защо.

Така изглеждаше по-добре, да започнем с въпроса защо изглежда, че имаше повече смисъл, отколкото да затънем до колене в тази глупост. Или натрупвам опит в комуникирането, или съм страхливец, но така или иначе искам да знам защо е направила каквото и по дяволите да е направила.

- Защо какво? - попита ме тя.
- Защо направи избора, заради който в момента ще се напикаеш. - опитах да обясня.
- Добре. - тя кимна.

Очите й се фокусираха върху устата ми. От чист рефлекс започнах да дъвча долната си устна, докато тя ме изучаваше. Тя бегло погледна очите ми, преди да се спре върху едната от веждите ми. Какво правеше? Да не би да мислеше за пиърсингите ми? Отчасти се надявах, защо иначе ще се взира така?

- Искаш ли да споделиш? - пошегувах се, навеждайки се напред, за да замъгля мислите й.
- Да. - тя се усмихна - Е, взех решението, защото ни трябва време далеч един от друг и това изглеждаше като единствения вариант да бъде сигурна, че това ще се случи наистина.
- Време далеч един от друг, а?

Време далеч един от друг? Тази глупост отново? Тогава това не трябва да е толкова трудно. Аз и без това планувам да се преместя в Сиатъл. Проблемът е решен.

- Да, време далеч един от друг. Всичко между нас е такава бъркотия и трябваше да сложа разстояние помежду ни, този път наистина. Знам, че казваме това през цялото време, пеем тази малка песничка и танцуваме около всичко, караме напред-назад между Сиатъл и Pullman, а сега и Лондон беше включен, ние буквално разпростираме бъркотията си на цялото кълбо. - тя погледна настрани.

Бъркотията си?

- Наистина ли е толкова голяма бъркотията?
- Караме се повече, отколкото се разбираме.
- Това не е вярно. - въздухът беше тежък, сякаш ме задушаваше - Технически и буквално, това не е вярно, Тес. Може да ти се струва така, но като си спомниш всичко, през което сме минали, ние сме прекарали повече време в смях и говорене, четене, шегуване и в леглото, разбира се.
- Разрешаваме всичко със секс и това не е здравословно. - започва се.
- Сексът не е здравословен? - попитах я.

Какво по дяволите иска да каже с това, че сексът не е здравословен начин да решим проблемите си? Ако повече хора решаваха проблемите си със секс, светът щеше да бъде едно щастлива, вероятно пренаселено, място.

- Правим секс по взаимно съгласие, секс изпълнен с любов и шибано доверие, да също и невероятен, зашеметяващ шибан секс, но не забравяй защо го правим. Не те чукам само за удоволствие, правя го, защото те обичам и обичам това, че ми имаш доверие, когато ми позволяваш да те докосвам по този начин. - опитах да й обясня.

Това беше абсурдно, напълно шибано откачено, че тя виждаше проблем в нашата сексуална връзка.

- Някога преглеждал ли си какви са признаците за насилствена връзка?

Светът ми спря да се върти. Прекалено драматично, да, но шибано вярно.

- Насилствена? Намираш ме за насилствен? Никога не съм ти посягал и никога не бих го направил. - опитах да скрия болката в гласа си от обвинението й.
- Не, нямах това предвид. - тя се поправи - Исках да кажа как и двамата правим неща за да нараним другия нарочно. Не те обвинявах за физическо насилие.
- Добре, значи това очевидно е нещо много повече от някакво глупаво решение да се преместиш в другия край на щата.

Къде отиваше с това и по-важното, как по дяволите ще я спра?

Бях съгласен, че връзката ни не е една от най-лесните. Правех грешка след грешка и може да съм направил много неща по различен начин, но никога не бих я насилвал. Ако тя виждаше мен или връзката ни по този начин, тогава наистина няма никаква надежда за нас.

- Ще те попитам нещо и искам честен отговор, без глупости, без да го премисляш, просто кажи първото нещо, което ти дойде наум, когато те попитам, окей? - помолих я и тя кимна - Кое е най-лошото нещо, което съм ти сторил? Кое е най-отвратителното, ужасно нещо, което ти причиних, откакто се запознахме? - не бях сигурен дали искам отговора на този въпрос, но знаех точно какво ще каже тя.
- Баса. - тя потвърди мислите ми - Факта, че ти ме беше заблудил напълно, когато аз се влюбвах в теб.

Спрях за момент, мислейки за следващия си ход.

- Би ли го върнала назад? Би ли променила грешката ми, ако можеше? - лампичките на верандата се включиха, добавяйки драматичен ефект.
- Не, не бих го върнала назад. - прошепна тя.
- Добре, кое е следващото най-лошо нещо, което съм правил? - скръстих ръцете си пред гърдите си.
- Когато съсипа онзи апартамент за мен в Сиатъл.
- Наистина ли?
- Да.
- Защо това? Какво те ядоса толкова много? - попитах я.

Защо това беше толкова голям проблем? И как това беше насилствено?

- Факта, че ти напълно контролираше решение, което беше мое и го скри от мен.

Добре, това наистина има малко повече смисъл.

- Няма да опитам да оправдая това, защото знам, че беше прецакано. - повдигнах рамене.
- Добре? - сега тя беше раздразнена.
- Наистина разбирам какво искаш да кажеш с това. Не трябваше да го правя, трябваше да поговоря с теб, вместо да се опитвам да те накарам да не ходиш в Сиатъл. Тогава главата ми беше прецакана, все още, но се опитвам и това е нещо по-различно от преди.

Мисля, че най-трудното нещо, което се опитвам да й обясня е, че има голяма разлика между това връзката ни да бъде нездравословна и насилствена. Мисля, че много хора започват да съдят без да знаят какво е да си на мястото на този, който се справя с това.

Прецакан съм, знам, че съм шибано прецакан. Аз съм задник и много хора може да мислят, че не заслужавам Теса и че се държа с нея ужасно. Не го отричам, но минах през много неща в прецакания си живот и сега се уча, правейки всичко възможно по силите си, за да стана по-добър човек и всички, които искат да съдят връзката ми без да се поставят на мое място, да си го начукат.

- Имаш тази идея в главата си, бебе, идея, което някой е посадил там или може би си я видяла по някое глупаво шоу, или може би в някоя от твоите книги, не знам. Но истинският живот е шибано труден. Никоя връзка не е перфектна и никой мъж няма да се държа с една жена точно така, както трябва. Не казвам, че това е правилно, окей? - казах й.

Тя опита да ме прекъсне, но аз я спрях.

- Затова ме изслушай, само казвам, че ако ти и може би някои други хора в този прецакан, критикуващ свят, просто обърнете повече внимание на нещата зад кулисите, ще видите всичко по друг начин. Не сме перфектни, Теса, аз не съм шибано перфектен и те обичам, но ти също си далеч от перфектна. - надявах се тя да разбере това.

Надявях се да разбере, че нищо не е перфектно и че съжалявам, че съм такъв.

- Сторил съм ти много неща и мамка му, изнасял съм тази реч хиляда шибани пъти, но нещо в мен се промени, знаеш, че е вярно.
- Опасявам се, че сме прекалено далеч, и двамата направихме толкова много грешки.
- Ще бъде загуба да се предадем, вместо да поправим тези грешки и ти го знаеш, по дяволите.
- Загуба на какво? Време? Вече нямаме много време за губене.

Какво иска да каже с това? Обичам я, но тя наистина трябва да опита да си спомни, че е само на деветнадесет. Имаме много шибано време.

- Имаме всичкото време на света, все още сме млади. Аз ще завърша и ще живеем в Сиатъл. Знам, че ти е писнало от глупостите ми, но егоистично се надявам любовта ти към мен да те убеди, че трябва да получа един последен шанс.
- Ами всички неща, които аз съм ти сторила? Обиждах те, всичките неща със Зейн?

Мамка му.

- Първо, Зейн няма място тук, в този разговор. Правила си глупави неща, както и аз. Никой от нас си нямаше никаква идея какво е да си обвързан. Може да си си мислела, че знаеш, защото беше обвързана с Ноа толкова дълго, но нека да бъдем честни, вие двамата буквално бяхте целуващи се братовчеди, тази глупост не е истинска връзка. А до обиждането. - не се сдържах и се усмихнах, заради начина, по който тя се взираше в мен - Всички се обиждат. Съжалявам, но дори жената на свещеника на майка ти наричаше съпруга си задник. Тя може да не му го каже в лицето, но е същото и аз бих предпочел ти да ме наричаш задник в лицето ми.
- Имаш обяснение за всичко, нали?
- Не, не за всичко. Наистина, но знам, че седиш срещу мен, търсейки начин да се измъкнеш от това и аз ще направя всичко възможно, за да да се уверя, че ти знаеш какво говориш.
- Откога комуникираме по този начин? - почуди се тя, аз се чудех същото.
- От сега. - повдигнах рамене отново, сякаш не можех да спра да повдигам раменете си всяка минута - Не знам, но другия начин изглежда, че не работеше, затова защо да не опитваме така?
- Защо го караш да звучи толкова лесно, ако беше толкова лесно, щяхме да успеем и преди.
- Не, преди не бях същия, нито пък ти. - взирах се в нея.
- Не може да бъде толкова просто. Нуждая се от време за себе си, Хари. Нуждая се от време, за да разбера коя съм, какво искам да правя с живота си, как да стигна до там и ще трябва да направя това сама.

Глупости. Тя ме лъжеше, защото се чувстваше сякаш трябва да го направи.

- Значи си решила? Не искаш да живееш с мен в Сиатъл? Вече намери ли си жилище или нещо? Затова ли си толкова затворена и не искаш да ме изслушаш?

Ако тя вече си е намерила апартамент, аз няма да имам нищо против това също. Не ми пука къде в Сиатъл ще живеем, ако тя ми позволи да бъда близо до нея.

- Слушам те, но вече съм решила... Не мога да продължавам с това напред-назад, напред-назад. Не само с теб, а и със себе си.
- Тогава къде е жилището ти? Кой квартал на Сиатъл? - облегнах се на стола си и вдигнах краката си на масата пред мен.
- Не е в Сиатъл.
- Тогава къде? Кое предградие?
- Ню Йорк, Хари. Искам да отида...
- Ню Йорк?

Какво? Никакъв шибан начин. Чул съм погрешно. Трябва да е така.

- Говориш за истинския Ню Йорк? Или това е някакъв малък хипстър квартал в Сиатъл, за който още не съм чувал?
- Истинският Ню Йорк. - поясни тя.

Вървях напред-назад по верандата като идиот, но умът не спираше за секунда, а тя спокойно си седеше там, сякаш току що разби целия ми шибан свят.

- След седмица. - добави тя.

Може просто да повърна на верандата.

- Кога реши това? - попитах я, когато намерих гласа си.
- След Лондон и след като баща ми умря.
- Значи държанието ми като на задник те накара да поискаш да събереш нещата си и да се преместиш в Ню Йорк? Никога не си напускала щата Вашингтон, какво те кара да мислиш, че би могла да живееш в Ню Йорк?

Сега го направих. Имах навик да я отблъсквам по-далеч и по-далеч. Този път се оказа, че е в другия край на шибаната страна.

- Бих могла да живея където си поискам. Не ме подценявай. - тя ми изсъска.
- Да те подценявам? Теса, ти си хиляда пъти по-добра от мен във всичко, не се опитвам да те подценявам. Само питам, какво те кара да мислиш, че би могла да живееш в Ню Йорк? Къде изобщо ще живееш?
- При Лиам. - каза тя.
- Лиам? Лиам, ти и Лиам се местите в Ню Йорк. - изкашлях думите.
- Да, той вече отиваше и аз...
- Чия идея беше това? Твоя или негова? - не знаех как да се чувствам.

Не знаех как се нарича това изгарящо усещане в мен, но го мразех и ми се искаше да го заменя с гняв. Познавах гнева, щях да го посрещна, ако болката си отиде.

- Ще пропусна този семестър, когато отида там.
- Било е негова идея, нали? Знаел е това през цялото време, когато ме беше убедил, че сме... Не знам? Приятели... братя, дори, той е правел това зад гърба ми. - ръцете ми се намираха до тялото ми, здраво свити в юмруци и се опитвах да върна гнева си.

Точно Лиам? Трябваше да очаквам това, винаги нещо лошо се случва.

- Хари, не е така.
- Сигурно не е така, вие двамата сте нещо шибано друго. - извиках, ръцете ми се движеха пред мен - Ти седеше там и ме остави да се правя на идиот, предлагайки ти брак, осиновяване и всички видове глупости и си знаела, ти си знаела, по дяволите, знаела си, че така или иначе заминаваш. - започнах да скубя косата си и гневът ми нарасна, най-накрая.

Лиам ме е заблуждавал през цялото това време, карайки ме да си мисля, че всъщност му пука за мен.


- Не влизай вътре, моля те. Стой тук с мен и може да приключим разговора за това. Имаме още за какво да си говорим. - Теса опита да ме спре, когато разбра намеренията ми.
- Спри! Просто спри, по дяволите! - аз отскубнах ръката си от докосването й.

Винаги съм копнял за докосването й, но сега можех да се фокусирам само върху предателството им. Всички около мен продължаваха да ме прецакват, лъжеха ме и ми писна.

- Лиам! - извиках името му, когато влязох във всекидневната.

Теса се намираше зад мен, опитвайки се да ме успокои.

- Какво? - отвърна той.

Той седеше на масата с шибаната съседка и се надявах да е достатъчно умна, за да си тръгне веднага. Взирах се в него, опитвайки да си спомня колко е прецакан.

- Какво става? - той гледаше ту към мен, ту към Теса.
- Не гледай нея, гледай мен. - изсъсках.

Стейси скочи на мястото си, но нямах време да се тревожа за нея.

- Хари, той не е направил нищо лошо. Той е най-добрият ми приятел и просто се опитваше да помогне. - каза Теса зад мен.
- Стой вън от това, Теса.
- За какво говорите? Говорите за Ню Йорк, нали? - попита Лиам.

Мислиш ли, по дяволите?

- О, да за Ню Йорк! - изкрещях.

Сара ме погледна гневно и за секунда помислих, че може да скочи от мястото си и да ми се скара. Отчасти ми се искаше да го направи.

- Аз само се грижех за Теса, когато й предложих да дойде с мен! Ти скъса с нея и тя беше разбита, напълно разбита. Ню Йорк е най-доброто за нея. - Лиам спокойно обясни.
- Знаеш ли колко си прецакан? Правеше се на мой шибан приятел и тогава измисляш това? - не можех да спра да вървя напред-назад в шибаната стая.
- Не се преструвах! Ти отново обърка нещата и аз просто се опитвах да й помогна! - извика Лиам, задействайки края на търпението ми за глупостите му.

Хванах яката на ризата му и го издърпах от стола.

- Да й помогнеш, като я отведеш далеч от мен! - изкрещях в лицето му, блъскайки го в стената.
- Ти беше прекалено надрусан, за да ти пука! - гласът му беше по-силен от всякога.

Бях прекалено надрусан? Опитах да игнорирам факта, че той беше шибано прав.

- Знаел си какво правиш, по дяволите! Доверих ти се, задник!

Наше значение защо го е направил, той все пак го скри от мен.

- Давай тогава! Удари ме! - юмрукът ми се вдигна пред лицето му, когато той продължи дакрещи в лицето ми - Удари ме, Хари! Толкова си груб и насилствен, давай и ме удари, по дяволите! - Лиам просто не спираше.
- Ще го направя! Аз ще... - юмрукът ми се понижи без моето разрешение и аз опитах да го вдигна отново.

Обикновено не ставаше така. Нямаше го прилива на адреналин, кръвта ми не кипеше във вените ми, устата ми не се пълнеше със слюнка, заради идеята за бой.

- Няма да го направиш. - лицето на Лиам беше червено и аз исках да го ударя, докато ме предизвикваше.

Исках да го накарам да съжалява, че ме е наранил по този начин. Исках да го накарам да съжалявам, че ме е заблудил да си мисля, че ми пази гърба.

- Да, ще го направя, по дяволите! Ще разбия този глупав, шибан гипс... - спрях.

Не се сдържах и погледнах Теса. Тя стоеше на средата на стаята, лицето й беше зачервено, очите й бяха широко отворени, страхуваше се за приятеля си.

Не можех да го направя. Не можех да го ударя, по дяволите. Обърнах се към него и отново изкрещях в лицето му.

- Майната ти! - казах още веднъж и за последно смъкнах ръката си, преди да го оставя притиснат към стената.

Минах покрай Карън и баща ми в стаята и продължих да вървя, докато не излязох навън. Дори не бях осъзнал, че те са в стаята. Защо не опитаха да ме спрат?

Да не би някак да са знаели, че няма да го ударя?

Не съм сигурен как се чувствах за това.

Пролетният въздух не беше нито чист, нито свеж, нито ухаеше на цветя, не ми помагаше с нищо да забравя за това. Връщах се назада, виждах червено в краищата на зрението си, а не исках. Не исках да се подхлъзна и да пропилея всичко, за което съм се борил.

Не исках да загубя тази нова и много по-лесна моя версия. Ако го бях ударил, ако му бях изпочупил зъбите, щях да бъда загубен. Щях да загубя всичко, включително и Теса. Но като се замисля, тя всъщност не е моя. Не е била моя, откакто я отпратих от Лондон. Планирала е това бягство през цялото време. Както и Лиам.

И двамата са замисляли това зад шибания ми гръб, планирайки да ме зарежат в шибания щат Вашингтон, докато тя пътуват из страната заедно. Тя седя там мълчаливо, докато аз й се обяснявах и ме остави да се правя на идиот.

Хари, глупавият шибан Хари, момчето, за което на никого не му пукаше, винаги последен разбираше всяко едно шибано нещо. Това бях аз, винаги съм бил и винаги ще бъда.

Теса беше единственият човек в целия ми живот, на когото му пукаше за мен, когото го беше грижа за мен и ме караше да се чувствам сякаш заслужавам времето на някой.

Обувките ми следяха тревата, която водеше към линията от дървета в края на имота. Не знаех къде по дяволите отивам или какво ще правя тук, но бях бесен и трябваше да дишам и да се концентрирам, преди да откача.

Шибаният Лиам трябваше да ме притисне, просто трябваше да ме предизвика и да ме накара да го ударя. Защо по дяволите ще ми казва да го ударя? Той е идиот, ето защо.

Той е един шибаняк.

Копеле.

Задник.

Шибан глупав задник.

- Хари? - гласът на Теса се чу в тишината и аз опитах бързо да реша дали да се скрия или не.

Просто бях прекалено шибано ядосан, за да се занимавам с глупостите й и да я слушам как ми се кара, че се заядох с Лиам.

- Той започна това. - казах, заставайки между две големи дървета.

Стига толкова криене. Виждате ли, дори и това не мога да направя.

- Добре ли си? - попита ме Теса тихо и нервно.
- Ти как мислиш? - изсъсках, взирайки се в мрака покрай нея.
- Аз...
- Спести си го. Моля те, знам, че ще кажеш, че си права и че аз греша и че не е трябвало да блъскам Лиам в стената.

Тя пристъпи към мен и аз забелязах как също се приближих с една крачка към нея в същото време. Колкото и да бях бесен, тя ме привличаше, винаги е било така и винаги ще бъде, по дяволите.

- Всъщност, щях да се извиня. Знам колко беше грешно да крия това от теб и тук съм виновна аз. Искам да поема вината за грешката си, а не да виня теб. - каза тя нежно.

Какво?

- Откога?

Бях бесен. Отново си припомних, че съм бесен. Беше трудно да го запомня, когато исках просто да ме прегърне, да ми напомни, че не съм толкова прецакан, колкото си мисля, че съм.

- Може ли да поговорим отново? Знаеш, както говорихме на верандата? - попита ме тя с широко отворени и пълни с надежда очи, дори в мрака, дори след избухването ми.

Исках да й откажа, исках да й кажа, че всеки ден е имала шанса да говорим, откакто е решила да се премести в другия край на шибаната страна, за да "има разстояние между нас". Вместо това аз изпуфтях и кимнах в съгласие. Не й дадох удоволствието да й отговоря, но отново кимнах и се облегнах на дървото зад мен.

От изражението й можех да разбера, че не е очаквала да се съглася толкова бързо. Малкото детинско нещо в мен се усмихна, заради факта, че я хванах неподготвена, нещо като когато тя ми каза новините за Ню Йорк само преди минути.

Тя коленичи и седна с кръстосани крака на тревата. Подпря ръцете си на голите си крака.

- Гордея се с теб. - каза тя, гледайки нагоре към мен.

Малките лампички на верандата осветяваха достатъчно, за да видя малката й усмивка и похвалата в очите й.

- Защо? - човърках кората на дървото, чакайки отговора й.
- Защото отстъпи. Знам, че Лиам те предизвикваше, но ти отстъпи назад, Хари. Това е огромна крачка за теб, надявам се да знаеш колко много значи за него, че избра да не го удариш.

Сякаш му пука? Вършил е разни неща зад гърба ми през последните три седмици.

- Това не означава нищо.
- Да, значи, значи много за него. - повтори тя.

Отчупих голямо парче кора и го хвърлих на земята до краката ми.

- А за теб означава ли нещо? - попитах я, очите ми бяха забити в дървото.
- Да, много. - тя прокара дланта си по тревата - Значи много.
- Достатъчно, за да те накара да не се местиш? Или достатъчно, за да те накара да се гордееш с мен, аз съм добро момче, но ти все пак ще заминеш? - не можех да скрия жалкото хленчене в гласа си.
- Хари. - тя поклати главата си, сигурен съм, че се опитваше да измисли извинение.
- Лиам много добре знае точно какво значиш за мен, знае, че ти си целия ми живот и не му пука, той ще те отведе в другия край на страната, дърпайки конците ми и това боли, окей?

Тя въздиша, хапейки долната си устна.

- Когато кажеш нещо такова, ме караш да забравя защо се боря срещу теб.
- Какво? - избутах косата си назад и седна на земята, облягайки гърба си на дървото.
- Когато кажеш нещо като това, че аз съм целия ти живот и когато признаеш, че нещо те наранява, си спомням защо те обичам толкова много. - погледнах я и забелязах как тя звучеше толкова сигурна, въпреки че се съмняваше във връзката ни.
- Знаеш много добре, че си, знаеш, че не струвам без теб. - казах.

Може би трябваше да кажа "Аз съм нищо без теб, обичай ме.", но вече казах моята собствена версия.

- Не е така. - тя колебливо се усмихна - Ти си добър човек, дори в най-лошите си моменти. Наистина имам лош навик да ти напомням за грешките ти и да ги държа срещу теб, когато всъщност аз съм точно толкова лоша в тази връзка, колкото си и ти. Споделям половината от частта в обричането й.
- Обричането й? - чувал съм това прекалено много пъти.
- Искам да кажа да я съсипвам. Аз съм точно толкова виновна, колкото си и ти.
- Защо е съсипана? Защо не можем да поправим грешките си?

Тя си пое въздух и наклони главата си назад, за да си погледне към небето.

- Не знам? - каза тя, звучеше изненадана, колкото мен.
- Не знаеш? - повторих, усмихвайки се.

Мамка му, ние сме откачени.

- Не знам. - каза тя отново - Бях взела решение, а сега съм объркана, защото ти честно, наистина се опитваш и мога да видя това.
- Можеш? - опитах да не звуча прекалено заинтересован, но разбира се моят шибан глас се пречупи и прозвучах като шибана мишка.
- Да, Хари. Мога, просто не съм сигурна какво да направя за това.
- Ню Йорк няма да ни помогне. Ню Йорк няма да да бъде това ново начало на живот или каквото си мислиш. И двамата знам, че използваш този град, за да се измъкнеш лесно от това. - размахах ръката си между нас.
- Знам. - тя издърпа шепа трева, заедно с корените й.

Обичах това, че съм бил толкова дълго с нея, за да знам, че тя прави това всеки път, когато седи на трева.

- Колко време? - попитах я.
- Не знам, сега наистина искам да отида в Ню Йорк. Вашингтон не беше добър за мен досега. - тя се намръщи и аз гледах как тя ме напусна и изчезна в собствения й ум.
- Била си тук през целия си живот. - напомних й.

Тя премигна веднъж, пое си въздух дълбоко и хвърли отскубнатата трева върху крака си.

- Точно.