After 3 (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 275

  Гледна точка на Хари.

- Хари, може ли да поговорим? - гласът на Каръл беше нежен, плах дори.

Вече бях объркан, а жената едва бе започнала да говори.

- Ъм, разбира се. - застанах близо до нея, спазвайки безопасно разстояние от нея.

Гърбът ми се намираше срещу стената на малката кухня, когато спрях да се движа.

- Просто исках да поговорим за снощи. - изражението й беше кораво и знаех, че за нея е толкова неловко, колкото и за мен.

Откъснах очите си от нея и погледнах към краката си. Не знаех как ще свърши това, но тя вече беше прибрала косата си назад и беше почистила бъркотията от грим, която беше размазана под очите й миналата вечер.

- Не знам какво ми стана, не трябваше да се държа така пред теб. Беше наистина глупаво и аз...
- Всичко е наред. - прекъснах я.
- Не, наистина не е наред. Искам да се изясним, че нищо не се е променило, все още искам да стоиш далеч от дъщеря ми. - каза тя.

Не очаквах нещо по-различно от нея.

- Иска ми се да можех да кажа, че ще те послушам, но не мога. Знам, че не ме харесваш. - направих кратка пауза и се засмях, заради изказването си - Мразиш ме и разбирам това, но знаеш, че мнението ти не ме интересува. Казвам това по възможно най-милия начин, точно както стоят нещата.

Тя ме хвана неподготвен, като се засмя заедно с мен. Смехът й звънеше с болка, точно като моят.

- Ти си точно като него, говориш с мен така, както той говореше с родителите ми. На Ричард никога не му е пукало какво мислех за него, но виж докъде стигна с това.
- Аз не съм него. - изсъсках.

Наистина се опитвах да бъда възможно най-мил и тя усложняваше нещата. Теса беше под душа прекалено дълго и ми отнемаше всички сили, за да не я проверя.

- Трябва да опиташ и да видиш цялото това нещо от нечия друг перспектива, Хари. Имах същата токсична връзка и знам как свършват нещата. Не искам същото за Теса и ако я обичаш толкова много, колкото твърдиш, ти също не би искал това за нея. - тя ме погледна и продължи - Искам най-доброто за нея. Може да не ми повярваш, но винаги съм казвала на Теса да не зависи от някой мъж така, както аз направих, и виж я сега. На деветнадесет е и е съсипана всеки път, когато ти решиш да я напуснеш...
- Аз... - исках да я прекъсна отново, но тя вдигна ръката си.
- Позволи ми да довърша. - тя въздиша - Всъщност й завиждах, жалко е, но част от мен й завиждаше, че ти винаги се връщаше така, както Ричард никога не се върна при мен, но колкото повече я напускаше, толкова повече осъзнавах, че вие двамата ще свършите по същия начин като нас, защото въпреки че се връщаш, ти никога не оставаш за дълго. Ако искаш тя да свърши като мен, сама и омразна, тогава продължавай да правиш това, което правиш и аз мога да те уверя, че точно това ще й се случи.

Мразех начина, по който Каръл ме вижда, но повече от това мразех това, че е права. Винаги напускам Теса и въпреки че се връщам, аз чакам да се почувства комфортно и я напускам отново.

- Зависи от теб, ти си единствения човек, който тя изглежда, че слуша, а и дъщеря ми те обича прекалено силно за нейното собствено добро. - каза ми майката на Теса.

Знаех, че ме обича и защото ме обича, ние няма да свършим като родителите й.

- Ти не можеш да й дадеш това, от което тя се нуждаеш, ти само я задържаш от това да си намери някой, който ще може. - чух вратата на старата спалня на Теса да се затваря, показвайки ми, че тя е излязла от банята.
- Ще видиш, Каръл, ще видиш. - извадих една прасна чаша от шкафа и я напълних с вода за Теса.

Можех да променя курса ни и да докажа на всички, че грешат, включително и на себе си. Знам, че мога.

- Влизам. - предупредих я от коридора и отворих вратата без да чакам отговора й - Донесох ти още вода. - тя не помръдна, за да вземе чашата, затова я оставих на шкафчето.
- Благодаря.
- Чувстваш ли се по-добре? - попитах я нежно.

Не исках да я разстроя, защото тя вече беше в толкова крехко състояние. Теса не ми отговори, познавах я достатъчно добре, за да знам, че се е изгубила в собствените й мисли.

- Надявам се, да е така. - казах.

Знаех, че не ме е чула, можех да разбера по неразбиращото й изражение.

- Да се чувстваш по-добре. - поясних.

Беше поразително как можех да прочета мислите й по-добре, отколкото можех да прочета себе си.

- Да, отчасти. - тя повдигна рамене и заби очите си в пода.

Искаше ми се да ме погледне.

- Искам да знаеш, че съжалявам за всичко, Теса, трябваше да се върна тук с теб. Не трябваше да слагам край на нещата с теб, заради моите собствени проблеми. Трябваше да ти позволя да бъдеш до мен така, както аз искам да бъда до теб. Сега знам как трябва да се чувстваш, когато те отблъсквах и отблъсквах.
- Хари. - тя едва прошепна.

Искаше да спра, но нямаше, не и докато не ме изслуша. Не и докато не ме разбере.

- Не, Теса, позволи ми да го кажа. Този път ти обещавам, че ще бъде различно. Никога няма да направя това отново. Съжалявам, че се наложи баща ти да умре, за да разбера колко много се нуждая от теб, но няма да го направя отново, кълна се. - бях толкова отчаян да ме изслуша, звучах като маниак.
- Не мога. Съжалявам, Хари, но наистина не мога.

Не може?

Приближих се към нея и паднах на колене пред нея. Тя може. Може и ще го направи. Трябва да го направи.

- Не можеш какво? Знам, че ще отнеме време, но съм готов да те чакам да излезеш от това... това състояние на скръб, в което си. Склонен съм да направя всичко, наистина всичко.
- Не може, никога не можахме. - тонът на гласа й почти ме накара да замълча.

Ако не бях толкова отчаян, нямаше да мога да довърша. Ще направя всичко за нея, осъзнавах го. Не знам какво се промени, но нещо щракна вътре в мен, карайки бъдещето да изглежда малко по-светло, по-малко нещастно с Теса до мен. Може да се оженим и може да прокарам целия си живот с нея, тя ще осветява най-мрачните ми дни, винаги дърпайки ме през тях.

По дяволите.

Може да се оженим, по дяволите. Това е! Това ще направим. Ще се оженя за нея, с удоволствие ще се оженя за нея и никога, никога няма да я напускам отново. Представите се появиха в ума ми, бяха прекалено много, за да ги проследя, но Теса беше там. Тя беше там и беше щастлива, беше облечена с бяла рокля, имаше цветя навсякъде. Тя вървеше към мен, на красивото й лице имаше сияйна усмивка. Този дух, който седеше пред мен, няма да присъства на сватбата ни.

- Може да се оженим. - говорех несвързано.

Тя ще се зарадва от думите ми, знам, че ще се зарадва.

- Теса, може да се оженим. Ще се оженя за теб още утре, ако се съгласиш. Ще облека смокинг и ще се приготвя.

Но тя не се зарадва, не подскачаше, нито се усмихваше, както си мислех, че ще направи. Тя искаше това толкова дълго, защо поне не се усмихваше?

- Не можем. - Теса поклати глава и сърцето ми се разби.

Разби не е точната дума. Сърцето ми се пръсна на малки шибани, черни парченца от счупено стъкло, но дори стъклото не е достатъчно силно, за да не се превърне в прах.

- Имам пари, предостатъчно пари, за да платя за сватба, Теса, и може да се оженим, когато си пожелаеш. Може да си вземеш най-скъпата рокля и цветя, а аз няма няма да се оплаквам! - извиках, когато нейното празно, останало без живот изражение изглеждаше сякаш вятърът беше издухал праха ми.
- Не става въпрос за това, не е правилно.
- Тогава какво? Знам, че искаш това, Теса, казвала си ми го толкова много пъти.
- Не ми остана нищо, Хари. Нямам какво повече да ти дам. Ти вече ми отне всичко и съжалявам, но просто няма нищо повече.

Още един удар.

- Не искам да вземам нищо от теб. Искам да ти дам това, което искаш! - борех се за глътка въздух.

Как може да си мисли, че искам да взема нещо от нея? Искам да се оженя за нея. Колкото повече мислех за това, толкова по-реално изглеждаше. Да свършим като родителите ми? Иронията почти звучеше като лудост.

- Омъжи се за мен, Теса. Моля те, просто се омъжи за мен и ти обещавам, че никога няма да направя нещо подобно отново. Можем да бъдем заедно завинаги, може да бъдем съпруг и съпруга. Знам, че си прекалено добра за мен и знам, че заслужаваш нещо по-добро, но сега знам, че аз и ти, ние не сме като никои други. Ние не сме като твоите или моите родители, ние сме различни и можем да се справим с това, окей? Просто ме изслушай още веднъж...
- Погледни ни. - малката й ръка помаха между нас - Погледни в какво се превърнах. Вече не искам този живот.
- Не, не, не. - изправих се и започнах да крача напред-назад по пода - Искаш го! Нека ти се реванширам.

Използвах свободната си ръка, за да дръпна косата си. Този гипс ме подлудяваше, по дяволите.

- Хари, моля те, успокой се. Съжалявам за всичко, което съм ти сторила и най-много съжалявам, че усложних живота ти, съжалявам за всичките караници и спорове, но трябва да знаеш, че това няма да проработи. Мислех... - тя ми се усмихна слабо - Мислех, че ще се справим, мислех, че нашето беше любовта от романите, любов, която без значение колко е трудна, бърза и безпощадна, мислех, че ще оцелеем през всичко и ще живеем, за да разказваме историята си.

Защо тя се извиняваше на мен? Всичко това е по моя вина, не по нейна.

- Ние можем, можем да оцелеем. - задавих се.

Как се случваше това? Защо тя не можеше да ни види? Защо не можеше да види какво сме ние? Какво сме заедно? Ние не можем да бъдем разделени. Нашата любов е любовта от романите, по-добра от тези на Остин и Бронте.

- Точно това е, Хари, не искам да оцелявам, искам да живея.

Сърцето ми блъскаше в гърдите ми, искайки да изскочи, едва можех да дишам. Тя се чувства сякаш не живее? не можех да разбера това. Просто не можех. Аз се чувствах жив, само когато ставаше въпрос за нея. Тя единствената капка живот в мен и без тази капка, аз ще бъда нищо. Нито ще оцелея, нито ще живея.

Но не бих искал това, дори и да можех.

- Не мога просто да те пусна да си отидеш. Знаеш го. Винаги се връщам при теб, трябва да знаеш, че ще го направя. Евентуално щях да се върна от Лондон и ние...
- Не мога да прекарам живота си, чакайки те да се върнеш при мен, а и ще бъде егоистично от моя страна да те карам да живееш, бягайки.
- Не мога да живея без теб. - знаех, че съм казвал тези думите прекалено много пъти, но тя трябваше да разбере, че са най-истинските думи, които са излизали от измамната ми уста.
- Можеш. Ще бъдеш по-щастлив и ще водиш по-малко вътрешни борби. Ще ти бъде по-лесно, ти сам го каза. - каза тя без никаква следа от емоция.
- Не!

Главата ми се присъедини към сърцето ми, пулсирайки яростно в рамката на тялото ми. Аз съм точно това без нея, една обвивка. Тя притежаваше всяка част от мен, която струваше нещо. Не беше много, но тя притежаваше всичко, което можех да й предложа и можеше да го задържи, никога няма да си върна тези части от нея. Нейни са още от първия ден и няма да имат никаква стойност, ако тя не ги задържи.

- Карахме се толкова лошо и мисля, че е време да спрем.
- Не! Не! - приближих юмруците до челото си.

Само две секунди ми трябваха, за да разкъсам този гипс. Преди да мога да се спра, аз дръпнах лампата от масата и за секунди тя се намираше на пода, строшена.

- Това искаше ти, не помниш ли? Да се върнеш към онова, Хари. Просто си спомни защо не ме искаше. Спомни си защо ме изпрати в Америка сама. - не можех да си спомня защо го направих.

Всяко извинение, което измислих в момента нямаше никакъв смисъл.

- Не мога да живея без теб, нуждая се от теб в живота си.
- Все още мога да бъда в живота ти. - тя въздиша - Просто не така.
- Наистина ли предлагаш да бъдем приятели? - гневът ми ме заплашваше да ме превземе, но не можех да позволя това да се случи.

Трябваше да контролирам гнева си и да покажа на Теса, че мога да бъда това, от което тя се нуждае. Трябва да й покажа, че мога да бъда нещо повече от алкохолик с лош нрав и проблеми с баща си.

- Не може да се върнем към това да бъдем приятели. Никога няма да мога да бъда в една и съща стая с теб и да не бъда с теб. Ти си всичко за мен и ще ме обидиш, предлагайки да бъдем приятели? Не го мислиш наистина. Ти ме обичаш, Теса. - погледнах я в очите - Трябва да ме обичаш. Не ме ли обичаш?
- Да. тя се намръщи и аз отново застанах на колене пред нея.

Трябваше да й взема пръстен. Защо по дяволите не й взех един шибан пръстен?

- Обичам те, но не може да продължаваме да си причиняваме това един на друг. - каза тя и очите ми започнаха да горят, не можех да се сдържам повече.

С един жалък плач, аз рухнах.

- Как ще оцелея без теб? Не мога. няма да мога. Не може да захвърлиш това, защото преживяваш нещо. Позволи ми да бъда до теб, не ме отблъсквай. - молех я.
- Моля те за същото, още откакто съм те срещнала. - прошепна тя с лека усмивка.
- Знам. - изплаках и отпуснах главата си върху коленете й - Съжалявам.

Нуждаех се от утехата й, нуждаех се от постоянството й.

Огънят, с който бях свикнал през годините, беше изгасен от студеното й държание. Пламъците бяха изгасени и с всеки един сподавен плач, температурата се понижаваше. За секунди се бях превърнал от огън в лед и отчаяно се опитвах да се хвана за топлината, изгарящата й любов към мен, но тя се изплъзваше, не можех да я достигна. Никога не можех да я достигна.

- Ние ще бъдем добре. Когато се осъзнаеш, ще бъдем добре. - казах на себе си.

Трябваше да си мисля така. Не можех да се откажа, докато тя не ни види. Докато не почувства какво винаги е имало между нас. Тя просто е забравила - опитах да се убедя. Просто е забравила, а моята работа е да й припомня.

- Съжалявам, че не можах да те поправя. - звучеше решително и от това ме побиха тръпки.

Вътрешностите ми се усукваха, замръзваха и се превръщаха в лед.

Единствената доза комфорт, леката топлина, идваше от пръстите й, които нежно галеха косата ми. не беше достатъчно, все още бях замръзнал и треперех.

Замръзвах и винаги съм мразел студа.


Гледна точка на Теса.

- Кой ще плати за погребението? - попитах майка си.

Не исках да звуча безчувствена или груба, но нямах живи баба или дядо, а и двамата ми родители няма братя и сестри. Знаех, че майка ми не може да си позволи погребение, особено това на баща ми и се тревожех, че се е заела с това, само за да докаже нещо на приятелите си в църквата.

Не исках да обличам тази черна рокля, която майка ми ми е купила, не исках да обувам тези черни токчета, които тя със сигурност не може да си позволи и най-важното, не искам да виждам как заравят баща ми под земята.

- Не знам. - майка ми се поколеба.

Четката с гланца мина по горната й устна, когато тя ме погледна в огледалото.

- Не знаеш? - погледнах я.

Очите й бяха подути. Това беше доказателството, че приемаше смъртта му по-трудно, отколкото някога би си признала.

- Няма нужда да обсъждаме финансите, Тереза. - тя ми се скара, приключвайки разговора, преди да ми е отговорила.

Кимнах в съгласие, защото не исках да се карам с нея. Не и днес. Днес ще бъде достатъчно труден ден. Чувствах се егоистично и леко объркана, защото не можех да разбера какво си е мислел той, когато е забил последната спринцовка във вената си. Знаех, че е пристрастен и го е превел години наред, но просто не можех да го проумея.

През последните три дни не бях виждала Хари и бях започнала да си връщам здравия разум. Не напълно и част от мен беше ужасена, че никога няма да бъда същата отново. Той нощуваше в къщата на семейство Портър през последните три нищо.

Това беше огромна изненада за мен, както и за госпожа и господин Портър със сигурност. Те не са прекарвали много време с някой, който няма членска карта в кънтри клуба в града. Бих искала да видя изражението на господин Портър, когато Ноа е довел Хари в дома им, за да пренощува там. Не можех да си представя Хари и Ноа да се разбират изобщо, затова знаех, че е бил много наранен, за да приеме предложението на Ноа и да остане в дома му.

Тежестта от скръбта ми е все още там, криейки се зад бариерата на нищото. Можех да почувствам как бута стената, отчаяно опитвайки се да ме съсипе и да ме бутне от ръба. Бях ужасена след рухването на Хари, болката щеше да спечели, но бях благодарна, че не се случи.

Беше странно, знаейки, че той е толкова близо до къщата ми, но въпреки това не е опитал да дойде. Нуждаех се от пространство, а Хари обикновено не е много добър в даването на пространство. Но като се замисля, никога преди не съм го искала. Не и така. Почукване на предната врата ме накара да оправя чорапогащите си и да се погледна за последен път в огледалото. Ако не бях наполовина луда, щях да бъда по-загрижена за разликата във външния ми вид.

Приближих се към огледалото, изучавайки очите си. Имаше нещо различно в тях, което не можех да опиша.... изглеждаха по-корави? По-тъжно? Не бях сигурна, но се връзваха с жалкото извинение за усмивка, която се опитвах да покажа.

- Тереза! - майка ми ме повика от хола, точно когато аз стигнах до коридора.

Очаквах да видя Хари. Той ми даде желаното пространство, но подозирах, че ще намине днес, денят на погребението на баща ми.

Когато завих по коридора, тялото ми замръзна на мястото си и бях изненадана, беше ми приятно, но бях изненадана да видя Зейн, който стоеше на вратата. Когато очите му срещнаха моите, той изглеждаше много несигурен, но когато устните ми се извиха в широка усмивка, неговите се разтвориха в ярка усмивка. Тази, която обичах, тази, при която езикът му се показваше между зъбите му и очите му сияеха.

- Какво правиш тук? - попитах го, когато ръцете ми се увиха около врата му.

Той ме прегърна, прекалено силно и аз започнах да кашлям драматично, преди да ме пусне.

- Съжалявам. - той се усмихна широко - Мина време. - той се засмя и настроението ми незабавно беше оправено от звука.

Не се бях сетила за него, почти се чувствах виновна от факта, че лицето му не се е появявало в ума ми нито веднъж през последните няколко седмици, но се радвах, че той е тук. Присъствието му беше напомняне за външния свят, светът, който не е спрял след невероятната ми загуба. Не исках да признавам коя загуба беше по-трудна за мен.

- Така е. - причината за разстоянието между мен и Зейн изскочи в ума ми, прекъсвайки поздрава ни и аз предпазливо погледнах през предната врата.

Опитвах да се дистанцирам от Хари и последното нещо, от което се нуждаех беше караница на средата на перфектно украсената алея на майка ми.

- Хари е тук. - информирах го - Е, не в тази къща, но е в съседната къща.
- Знам. - каза Зейн, без да изглежда уплашен от лошата им история.
- Така ли?

Майка ми остави Зейн и мен насаме в хола, като изчезна в кухнята. Започнах да осъзнавам защо Зейн е тук. Не съм му се обаждала, откъде може да е разбрал за баща ми? Предполагам, че може да са го дали по новините и онлайн, но защо ще се занимава с това?

- Той ми се обади. - думите на Зейн ме накараха да обърна главата си рязко, поглеждайки го в очите - Той е този, който ми каза да дойда тук и да те видя. Изключила си телефона си, затова трябваше да му повярвам. - несигурността от по-рано отново се намести на лицето му - яма проблем, нали? Нямаш нищо против, че съм тук, нали? Мога да си тръгна, ако това е прекалено много за теб. Той просто каза, че се нуждаеш от приятел и аз знаех, че трябва да е нещо лошо, за да се обажда точно на мен. - той се засмя, но знаех, че е сериозен.

Защо Хари ще се обажда на него, вместо на Лиам? Лиам и без това пътува насам, защо Хари ще казва на Зейн да дойде при мен?

Чувствах се сякаш това е нагласено, сякаш Хари ме тестваше по някакъв начин. мразех идеята за това, че той би направил нещо такова точно сега, но е правил и по-лоши неща. Не можех да си позволя да забравя, че е правил и по-лоши неща и винаги има мотив зад действията си.

Най-много бях наранена от предложението му за брак. Отказа ме от идеята за брака още от началото на нашата връзка и го спомена само два пъти, но и двата пъти искаше нещо. Веднъж, когато беше прекалено пиян, за да знае какво говори, и още веднъж, докато се опитваше да ме убеди да остана. Ако на следващата сутрин се бях събудила до него, той щеше да си върне думите назад, точно както преди. Както винаги прави. Не ми е дал нищо друго, освен нарушени обещания, откакто съм го срещнала и единственото по-лошо нещо от това да бъда с някой, който не вярва в брака, е да бъда с някой, който би се оженил за мен, само за да докаже твърдението си, а не защото наистина иска да бъде мой съпруг.

Трябваше да си спомня това, иначе щях да продължа да мисля по този глупав начин. Глупавите мисли, които се промъкваха в главата ми, Хари облечен в костюм. Представата ме накара да се засмея и костюмът бързо се превърна в дънки и ботуши, дори на сватбата му, но не мисля, че ще оставила нещата така.

Бих оставила нещата така. Трябва да спра тези фантазии, не помагат на здравия ми разум.

- Добре ли си? - гласът на Зейн ме изкара от жалките ми мисли.
- Да. - поклатих главата си, за да се отърва от перфектната представа за Хари и как ми се усмихва, докато вървя към него - Съжалявам, просто съм отнесена напоследък.
- Всичко е наред, щях да се притесня, ако не беше. - той ме увери и уви ръката си около раменете ми, успокоявайки ми.
- Не мога да повярвам, че си карал чак до тук.

Това, което исках да кажа беше: "Не мога да повявам, че Хари ти е казал да дойдеш тук."

- Не можеш? Наистина ли? - той се усмихна - Предполагам не съм изглеждал толкова отчаян, колкото преди. - той се пошегува и аз почти се засмях.

Ако не бях толкова празна, щях да отпусна главата си назад, смеейки се заедно с него.

Когато се замислих, наистина не трябваше да се изненадвам, че той е дошъл чак до тук, за да ме подкрепи. Колкото повече мислех за това, толкова повече си спомнях. Той винаги беше там, дори когато нямах нужда от него. Той винаги беше във фона, винаги в сянката на Хари.


Гледна точка на Хари.

- Не мисля, че трябваше да се обаждаш на онзи човек. Наистина не го харесвам. Ти също не го харесваш, но той е дори по-лош от теб. - Ноа каза от дивана в другия край на огромния хол в къщата на родителите му.
- Млъкни. - простенах.

Той е толкова шибано досаден. Не знам как Теса го е търпяла през всичките тези години. Започвам да си мисля, че се е криела от него в онази беседка, а не от Ричард. Не бих я винил, изкушавам се да направя същото точно сега.

- Просто казвам. Не разбирам защо му се обади, след като го мразиш толкова много. - той не знае кога да млъкне.

Мразех този град, защото нямаше хотел на поне двадесет мили от къщата на майката на Теса.

- Защото... - издишах раздразнено - Тя не го мрази. Тя му се доверява, въпреки че не трябва и се нуждае от нещо като приятел точно сега, след като не иска да ме вижда.
- Ами мен? И Лиам? - попита той.

Пръстите му отвориха едно кенче сода и се чу силно пукване. Дори начина, по който отваря содата, е досаден.

Не исках да му казвам, че се тревожа, че Теса може да се върне при него, искайки безопасната връзка с Ноа, вместо да ми даде друг шанс и когато става въпрос за Лиам, ами, никога не бих си признал, но отчасти аз се нуждая от него като приятел. Нямам си никой и отчасти се нуждая от него, по някакъв начин. Малко.

Много. Нуждая се шибано много от него и освен Теса, си нямам никой друг, а аз едва имам нея, затова не мога да загубя и него.

- Все още не разбирам. Ако той я харесва, защо ще искаш той да бъде до нея? Очевидно си ревнивия тип и знаеш как се крадат гаджетата на хората по-добре от всеки друг.
- Ха-ха. - извъртях очи и погледнах навън през огромните прозорци, които покриваха всяка стена от къщата.

Къщата на семейство Портър беше най-голямата на тази улица, вероятно най-голямата в целия шибан град. Исках да попитам Ноа защо се радва, че съм взел теса от него, но не исках да го приеме грешно. Все още го мразя и му позволявам да стои около мен, защото трябва да дам малко пространство на Теса без да се отдалечавам много.

- Защо ти пука? Защо изведнъж стана толкова мил с мен? Знам, че ме мразиш, точно както аз те мразя. - погледнах го, той беше облечен с глупава, шибана жилетка и кафяви официални обувки.
- Не ми пука за теб, пука ми за Теса. Просто искам тя да бъде щастлива. Отне ми дълго време, за да приема това, което се случи между нас, защото бях свикнал с нея. Чувствах се толкова комфортно исках да се чувствам така, затова не можех да разбера защо тя ще иска някой като теб. Не го разбирах и все още не го разбирам, но виждам колко много се е променила, откакто те е срещнала. Не в лош смисъл, просто много добра промяна. - той ми се усмихна - Освен тази седмица, очевидно.

Как може да мисли така? Не съм направил нищо друго, освен да я наранявам и съсипвам, откакто се блъснах в живота й.

- Е... - размърдах се некомфортно в мекия, прекалено голям стол - Достатъчно сприятеляване. Благодаря, че не се държа като задник. - изправих се и тръгнах към кухнята.

Майката на Ноа беше там, можех да я чуя как правеше нещо с блендера. Бях си намерил забавление, заради начина, по който тя търсеше думите си и търкаше врата си нервно всеки път, когато се намирах в една и съща стая с нея.

- Остави майка ми намира, или ще те изритам. - той ме предупреди и аз почти се засмях.

Ако Теса не ми липсваше толкова много, щях да се засмея заедно с този задник.

- Ще ходиш на погребението, нали? Може да дойдеш с нас, ако искаш, ще тръгнем след час. - предложи той.
- Не, не мисля, че това е добра идея. - повдигнах рамене и се заиграх с края на гипса си.
- Защо не? Ти плати за него, мисля, че трябва да отидеш.
- Спри да говориш за това и си спомни какво ти казах, ако й кажеш, че аз съм платил. - заплаших го - Не го прави, по дяволите.

Той извъртя глупавите си сини очи и аз излязох от стаята, за да тормозя майка му и да се разсея от Зейн и това, че се намира в една и съща къща с Теса.

Какво си мислех?